— А кой мислиш? Три е добро число. Тръгвай и гледай да не вдигаш шум.
Лутар се загледа в долчинката, облиза нервно устни и потри длани. Притеснен е, помисли си Логън, притеснен и едновременно доволен от себе си като новобранец преди битка, който си вири носа и се преструва, че не го е страх. Но на Логън това не можеше да му убегне, виждал го бе стотици пъти.
— Какво чакаш, изгрева ли? — изръмжа той.
— Гледай си твоята работа, северняко — изсъска Лутар и пропълзя напред към ръба на долчинката. — Имаш си достатъчно недостатъци, за които да мислиш!
Големите му лъскави шпори иззвънтяха силно, докато прехвърляше ръба и се спускаше надолу по корем. Направи го по възможно най-нескопосания начин и задникът му се вирна над тревата.
Логън го сграбчи за дрехата, преди да успее да се отдалечи и на крачка.
— Ще ги свалиш, нали?
— Моля?
— Шибаните шпори! Казах без шум! Що направо не си окачиш звънче на оная работа?
Лутар се намръщи, седна и понечи да разкопчае едната.
— Лягай долу! — изсъска му Логън и го натисна по гръб на земята. — Искаш да ни избият ли?
— Разкарай се от мен!
Логън го притисна отново и заби пръст под носа му.
— Не смятам да умирам заради шибаните ти шпори, ясно ли е? Ако не можеш да пазиш тишина, оставаш тук с навигатора. Може би с негова помощ ще успееш да намериш пътя надолу, след като се уверим, че е безопасно. — Той изгледа свъсено Лонгфут, поклати глава и започна да пълзи надолу.
Феро вече беше преполовила пътя до потока и сега се прехвърляше през останките от стените. Притичваше, снишена към земята, с ръка на дръжката на сабята си, и се промъкваше през пролуките помежду им. Безшумна и бърза като вятър.
Впечатляваща гледка, помисли си Логън, но станеше ли дума за промъкване, той самият нямаше равен. Като млад беше известен с това. Отдавна беше спрял да брои зад колко хора и шанка беше успял да се промъкне незабелязан. Първото, което чуваш от Кървавия девет, е шуртенето на личната ти кръв от прерязаното ти гърло, такива слухове се носеха за него. Едно се знае за Логън Деветопръстия — че е безшумен като сянка.
Той достигна първата стена и много предпазливо преметна единия си крак отгоре й. Долепи се до ръба и плавно се прехвърли от задната страна. Докато премяташе другия си крак, закачи няколко разхлабени камъка от зида и ги повлече със стържене надолу. Понечи да ги хване, преди да паднат на земята, но успя единствено да ги подметне непохватно. Това допълнително усложни нещата, защото лакътят му събори нови камъни по пътя си, които изтропаха долу. Като капак на всичко залитна, стъпи накриво на болния си глезен, извика от болка и се изтърколи в голям магарешки бодил.
— Мамка му — изруга Логън и задърпа оплелата се в палтото му дръжка на меча, същевременно се опитваше и да стане.
Хубаво поне, че не беше извадил оръжието си преди това, сега сигурно щеше да се е наръгал на собствения си меч. Нещо подобно се случи с негов приятел. Толкова се беше улисал в крещене по време на битката, че се спъна в стърчащ от земята корен и при падането си разцепи главата на собствената си секира — бегом марш обратно при пръстта.
Логън приклекна насред съборените камъни и зачака някой да го връхлети отнякъде. Никой не се появи. Чуваше само стоновете на вятъра през дупките в стените и тихия ромон на потока. Пропълзя покрай камара натрошен камънак, промъкна се през някогашен вход на къща, после се прехвърли през друга срутена стена. Отново куцаше и пъшкаше при всяко стъпване с болния глезен, но вече дори не си правеше труда да не вдига шум. Наоколо нямаше никой. Разбра го още щом падна. Ако имаше някой, в никакъв случай нямаше да пропусне да се възползва от жалкото му изпълнение. Ако Кучето беше жив, сега сигурно вече щеше да се е просълзил от смях. Логън размаха ръка към върха на склона и след малко видя Лонгфут да се изправя и да маха в отговор.
— Няма никой — рече Логън под носа си.
— И по-добре, че е така — изсъска Феро само на крачка-две зад гърба му. — Някаква нова съгледваческа тактика ли е това, бял? Вместо да търсиш врага, вдигаш колкото шум можеш и чакаш той да дойде при теб.
— Просто съм отвикнал — сопна се Логън. — Нищо не е станало. Тук няма никой.
— Но е имало неотдавна. — Феро стоеше в очертанията на някогашна къща с прикован в земята поглед.
Пред нея имаше обгорен кръг трева, ограден от наредени камъни. Лагерен огън.
— Преди не повече от ден-два — промърмори Логън, докато разравяше пепелта с пръст.
— Все пак няма никой, а? — Лутар се появи зад гърба му със самодоволен вид, все едно се беше оказал прав за нещо, но Логън не можа да се сети за кое по-точно.
— Радвай се, че е така, иначе сега щяхме да ви кърпим задниците!