— Ще ви закърпя аз вас двамата, мамка му! — изсъска Феро. — И по-добре да ви зашия празните бели глави една за друга! Безполезни сте като торба пясък насред пустинята! Наоколо е пълно със следи. Коне и поне една каруца.
— Може да са търговци — каза Логън обнадежден. После с Феро се спогледаха. — Но по-добре занапред да се придържаме встрани от пътеката.
— Много ще се забавим. — Баяз се появи сред останките от селото. Лонгфут и Кай го следваха отзад с конете и каруцата. — Прекалено много. Оставаме на пътеката. Ако някой дойде, ще го видим отдалеч. Ще имаме достатъчно време.
Лутар не беше съгласен.
— Щом ние ще можем да ги видим, значи и те ще могат да видят нас. Тогава какво?
— Тогава ли? — Баяз повдигна вежда. — Тогава ще разчитаме на знаменития капитан Лутар, който ще ни пази. — Той огледа наоколо. — Вода и що-годе някакъв подслон — изглежда ми като подходящо място за лагеруване.
— Става — рече Логън и затършува из каруцата за дърва, с които да запали огън. — Гладен съм. Какво стана с тези птици?
Логън гледаше над ръба на тенджерата си как останалите ядат. Феро седеше на самия край на осветения от пламъците на огъня кръг. Беше се прегърбила над купата си и почти беше завряла лице в нея. От време на време се оглеждаше подозрително, без да спира да тъпче храна в устата си, сякаш очакваше всеки момент да й я измъкнат изпод носа. Лутар демонстрираше значително по-малък ентусиазъм към яденето. Държеше изискано едно крилце и отхапваше от него само с предните зъби, сякаш ако го докоснеше с устни, щеше да се отрови. До чинията му лежаха старателно подредени остатъци от храната. Баяз дъвчеше с видимо удоволствие, с лъснала от мазнина брада.
— Вкусно е — избърбори между две хапки. — Можеш да се ориентираш към готварството, Деветопръсти господарю, в случай че някога ти дотегне… — той махна замислено с лъжицата си — с каквото там се занимаваш.
— Хм — замисли се Логън.
В Севера всички се редуваха край котлето на огъня и това се смяташе за голяма чест. Умелият готвач беше толкова тачен, колкото и умелият войн. Не и тук. Тази компания беше жалка картинка над тенджерата. Баяз успяваше да си свари чая, но възможностите му стигаха дотам. В по-късметлийски ден Кай може би щеше да успее да си извади сам сухар от кутията. Колкото до Лутар, Логън се съмняваше, че знае коя страна на тенджерата да сложи откъм огъня. А Феро, изглежда, презираше цялата идея на готвенето. Логън реши, че сигурно е свикнала да яде храната си сурова. Вероятно дори докато още мърда.
В Севера след цял ден поход мъжете се настаняваха да ядат и около огньовете имаше строго установен ред кой къде сяда. Главатарят на клана седеше начело, заобиколен от синовете си и именитите воини. По-нататък се нареждаха войниците му по ред на славата им, а събраните от полето селяни, които по време на война сформираха леката пехота, бяха доволни, ако бъдеха допуснати около своите малки огньове отстрани. Всеки си знаеше мястото и то не се променяше, освен ако главатарят изрично не поканеше някого в знак на уважение за всеотдайна служба или изключителен кураж в боя. Седнеш ли където не ти е мястото, рискуваш да те наритат, че дори и да те убият. С две думи, мястото около огъня показваше къде стоиш в живота.
Тук, в равнината, беше различно, но въпреки това Логън забеляза някаква закономерност. Той и Баяз винаги бяха близо до огъня, а останалите сядаха отстрани, по-далеч, отколкото би им се искало. Студът, вятърът и влагата на нощта ги дърпаха към огъня, а присъствието на другите ги отблъскваше по-назад. Логън погледна към Лутар, той надничаше в купата с храна с такова презрение, все едно му бяха сипали пикня — никакво уважение. Погледна и към Феро, стрелкаше го с яростни погледи на жълтите си очи — никакво доверие. Логън тъжно поклати глава. Без доверие и уважение групата им щеше да се разпадне още при първата битка. Доверието и уважението за групата са като хоросана за зида — без него всичко се срива.
Но Логън се беше справял и с по-тежки случаи. Три дървета, Тъл Дуру, Дау Черния и Хардинг Мрачния — би се с тях поотделно и ги победи. Пощади живота им и така те бяха длъжни да го следват. Всеки от тях се бе опитал да го убие, не без причина, разбира се, но накрая той беше спечелил доверието им, уважението им, дори приятелството им. С малки жестове и с много търпение с течение на времето, така беше успял. „Търпението е велика сила, казваше баща му. Не можеш да прекосиш планината за един ден.“ Времето не беше на негова страна, но с бързане нищо нямаше да постигне. Човек трябва да е реалист за тези неща.