Уест не можа да повярва на ушите си. Вярно, полкът от Кралската гвардия под командването на Ладисла беше в що-годе добро състояние. Големите им палатки бяха опънати насред лагера в правилни редици, пред всяка гореше огън, а край тях бяха вързани конете.
Положението на наборната войска обаче, на онези над две трети от хората, не беше никак завидно. Мнозинството бяха, меко казано, неподготвени — необучени или невъоръжени, някои дори прекалено болни или твърде стари даже да тръгнат на поход, за влизане в битка и дума не можеше да става. Някои имаха единствено дрехите на гърба си, а и те бяха в плачевно състояние. Уест беше забелязал скупчени един до друг мъже, завити по двама-трима наведнъж с половин одеяло и нищо над главите, което да ги пази от дъжда. Истински срам за армията.
— Полкът от Кралската гвардия е добре снабден, Ваше Височество, но ме притеснява положението на хората от наборната войска, които са…
— Да — продължи принцът своя ред на мисли, все едно че Уест въобще не си беше отварял устата. — Готови и под строй. Наточени да влязат в битка! Сигурно ентусиазмът ги сгрява, а, Уест? Нямат търпение да докопат врага! Ех, колко жалко, че трябва само да стоим и да чакаме зад проклетата река!
Уест прехапа устна. Невероятната способност на принца да се самозаблуждава с всеки изминал ден го изнервяше все повече. Негово височество си бе втълпил идеята, че под командването му се намира несравнима по сила войска, а той самият е най-великият и известен навред пълководец. Сигурно по цял ден бленуваше за бляскава победа и завръщане в Адуа, където да го приветстват като герой от войната. И вместо да положи и най-малко усилие това да се случи, той неизменно се държеше така, сякаш победата му е вече факт. Беше в тотално неведение за обкръжаващата го действителност. Сякаш нищо неприятно, отблъскващо или най-малкото несъвместимо с изкривените му представи не попадаше в неговото полезрение. А междувременно контетата от щаба му, които надали, взети заедно, имаха и месец военен опит, се скъсваха да го хвалят за всяко брилянтно решение, съгласяваха се с всяко негово изказване, независимо колко абсурдно беше то, и не спираха да се потупват взаимно по гърбовете.
Явно възможността никога да не се бориш за нищо в живота, да не ти се налага да се потрудиш за каквото и да било, както и да не притежаваш и капка самодисциплина се отразява в изграждането на абсурдна представа за света около теб. Така си мислеше Уест, докато гледаше как живият пример за това яздеше до него, нахилен до уши, все едно грижата за десет хиляди души беше нищо работа. Както отбеляза лорд-маршал Бър, принц Ладисла и действителността сякаш никога досега не бяха се срещали.
— Студено — рече принцът. — Не е като в пустините на Гуркул, а, полковник Уест?
— Не, Ваше Височество.
— Ама някои неща са си същите, нали? Войната имам предвид, Уест! Войната като цяло! Войната си е война навсякъде! Смелостта! Честта! Славата! Бил си се под командването на полковник Глокта, нали?
— Да, Ваше Височество, точно така.
— Обичах да слушам историите за подвизите му! Беше ми като идол, когато бях дете. Как обхождал врага по фланговете, как нападал обоза му и така нататък. — При всяка дума камшикът за езда на принца обхождаше по фланга и нападаше въображаемия обоз на врага във въздуха. — Превъзходно! Предполагам, видял си всичко това с очите си?
— Е, не всичко, Ваше Височество. — Уест си припомни, че се бе нагледал предимно на протрити от седлото задници, слънчеви изгаряния, плячкосване, пиянство, нахалство и хлапашко перчене.
— Полковник Глокта! Кълна се, никак няма да ни е излишен малко от неговия устрем, а, Уест? От тази негова енергичност! И сила! Колко жалко, че е мъртъв.
— Но той не е мъртъв, Ваше Височество.
— Не е ли?
— Беше пленен от гуркулите, но след края на войната бе върнат в Съюза. Той… ъ… сега служи в Инквизицията.
— Инквизицията ли? — принцът изглеждаше направо ужасѐн. — За какво му е притрябвало на войник да напуска армията, за да се занимава с това?
Уест затърси подходящите думи, после се отказа.
— Нямам никаква представа, Ваше Височество.
— В Инквизицията! Не си го представям!
Продължиха да яздят мълчаливо. След малко усмивката бавно се върна на лицето на принца.
— Но ние говорехме за благородството на войната, нали?
— Точно така, Ваше Височество — съгласи Уест с кисела физиономия.
— Бил си пръв в пробива при Улриок, пръв в пробива, така съм чувал! Ето ти чест, нали така? И слава, а? Обзалагам се, че е било страхотно преживяване, нали, полковник? Страхотно преживяване!
Уест помнеше как се бе изкатерил с усилие по камара натрошени камъни, дърво и обезобразени трупове. Как, почти сляп от дима и задушен от прахоляка, се озова насред какофония от викове, писъци и звън на метал. Как не можеше да си поеме въздух от сковаващия го страх. Отвсякъде напират хора, стенат, блъскат се, падат и крещят, облени в кръв и пот. Пред очите му изплуват части от лица, почернели от мръсотия и изкривени до неузнаваемост от болка или ярост — същински дяволи от ада.