Сигурно на тръгване у някои от тях е имало искрица патриотичен плам, може би са били изпълнени с мъжка гордост, но сега тежкият марш, лошата храна и студът бяха прогонили и малкото им останал ентусиазъм. А принц Ладисла със сигурност не беше вдъхновяващият водач, който да им го върне, дори и да си беше направил труда да опита.
Уест се вгледа в мрачните им изнурени лица и те отвръщаха на погледа му, докато минаваше покрай тях — имаха вид на вече победени. Искаха само да си вървят у дома и Уест не можеше да ги вини за това. Той самият искаше същото.
— Полковник Уест!
Едър офицер с гъста брада и униформа на Кралската гвардия се усмихна насреща му. Позна го на мига — Яленхорм. Уест скочи от седлото и стисна с две ръце едрата му лапа. Радваше се да го види — солиден честен човек, на когото можеш да се опреш. Присъствието му тук напомни на Уест за един минал живот, в който той не се движеше сред най-великите мъже на света и всичко беше значително по-просто.
— Как си, Яленхорм?
— Добре, благодаря, господине. Просто обикалям лагера, докато чакаме. — Едрият младеж духна в шепите си и ги разтри енергично. — Като ходя, се стоплям.
— Това е войната. Дълго чакане в неприятни условия. Дълго очакване и кратки моменти на неописуем ужас.
— Е, пак има нещо, което да очакваш — усмихна се Яленхорм. — Как е положението в щаба на принца?
— Непрестанно съревнование кой е най-арогантен, а също най-голям невежа и прахосник — поклати глава Уест. — Ами ти? Как е животът в лагера?
— При нас не е толкова зле. Но ми е жал за тези хора. Не стават за битка. Чух, че през нощта някои от по-възрастните са умрели от студ.
— Случват се такива неща. Да се надяваме, че ще ги погребат достатъчно надълбоко и далеч от хората. — Уест прочете мислите на лейтенанта в погледа му — сметна го за коравосърдечен. Но това е положението, малка част от жертвите във войната с Гуркул бяха загинали в битка. Повечето си бяха отишли заради злополуки, болести и възпаления на привидно нищожни рани. Човек се научава да очаква подобни неща на война. А при това снабдяване на наборната войска нищо чудно всеки ден да погребват поне по неколцина. — Ти да имаш нужда от нещо, Яленхорм?
— Ами да. На коня ми му падна едната подкова и търсих някой, който да му сложи нова. — Едрият лейтенант разпери ръце. — Може и да бъркам, но май в целия лагер няма нито един ковач.
Уест го зяпна учудено.
— Нито един ли?
— Аз поне не открих. Имаме огнищата, наковалните, чуковете и всичко останало, но… нямаме човек, който да знае как се работи с тях. После говорих с един от старшините, които отговарят за снабдяването, и той каза, че генерал Паулдър отказал да остави някои от своите ковачи, генерал Крой също, така че — Яленхорм вдигна рамене — нямаме ковач в лагера.
— Как така никой не е проверил това по-рано?
— Кой да провери?
Уест усети познатото главоболие да се завръща. Стрелите искат метални върхове, остриетата искат наточване, броните — поправка, седлата също, талигите за продоволствие се чупят. Войска без ковачи е все едно войска без оръжия. Но откъде ковачи тук, насред замръзналата пустош, на мили от най-близкото селище. Освен…
— На идване подминахме наказателна колония.
Яленхорм примижа и се замисли.
— А, да, леярна, ако не се лъжа. Видях дима над дърветата…
— Значи ще имат хора, които разбират от работа с метали.
— Престъпници, които разбират от работа с метали — повдигна вежди лейтенантът.
— Ще се примирим с каквото намерим. Днес твоят кон се нуждае от нова подкова, а утре може да се окаже, че няма с какво да се бием на бойното поле! Събери дузина мъже и намери талига. Тръгваме веднага.
Затворническият лагер изплува пред тях от студения дъжд и околните дървета. Беше ограден с палисада от цели дървени стволове с метални шипове на върха на всеки. Зловещо място със зловещо предназначение. Уест слезе от коня, а Яленхорм и хората му спряха зад него. Прецапа калните коловози на пътя и потропа с дръжката на рапирата си по старото дърво на портата.
Наложи се доста да почака, но накрая в средата на портата се отвори малко прозорче. В него се появиха чифт сиви очи и черна маска под тях. Практик от Инквизицията.
— Аз съм полковник Уест.
— Е, и? — очите го наблюдаваха с хладна резервираност.
— Служа в щаба на Негово височество принц Ладисла. Искам да говоря с коменданта на този лагер.
— За какво?
Уест се намръщи. Опита се да изглежда авторитетно въпреки прилепналата на главата му коса и стичащия се по лицето му дъжд.