— Във война сме, нямам време да си бъбря с теб! Трябва спешно да говоря с коменданта!
Очите го изгледаха продължително през присвити клепачи, после се плъзнаха към мократа дузина зад гърба му.
— Добре — каза практикът. — Влезте, но сам. Останалите да изчакат отвън.
Главната алея в лагера представляваше кална река между две редици схлупени бараки. От стрехите им се стичаше вода и капеше в калта. Насред алеята стояха двама мъже и една жена. Бяха подгизнали до кости и се опитваха да измъкнат пълна с камъни каруца, заседнала до осите в калта. И тримата имаха тежки окови на краката. Облечени в дрипи, те бяха кльощави като скелети, а хлътналите им лица бяха толкова лишени от надежда, колкото телата им от храна.
— Разкарайте най-после шибаната каруца — изкрещя им практикът и те превиха гърбове да изпълнят невъзможната си задача.
Уест пое към каменната постройка в дъното на лагера, като безуспешно се опитваше да намери що-годе по-сухите места за стъпване. На вратата стоеше друг мрачен на вид практик. Дъждът се стичаше на струйки по мръсната мушама, която беше надянал. Той изгледа Уест със смесица от подозрение и безразличие. Уест и водещият го практик минаха мълчаливо покрай него и влязоха в мрачно преддверие, огласено от барабаненето на дъжда.
— Заповядайте.
Уест се озова в малка студена стая със сиви стени. Вътре миришеше на влага. В камината мъждукаше слаб огън. Имаше рафт, натежал от книги, а от стената кралят на Съюза гледаше величествено от портрета си. Слаб мъж, облечен в черно палто, седеше зад евтино бюро и пишеше нещо. Вдигна поглед към Уест, после бавно остави писалката пред себе си и разтри гърбицата на носа си с изцапани от мастило палец и показалец.
— Имаме посетител — избоботи практикът.
— Забелязах. Аз съм инквизитор Лорсен, комендант на този малък лагер.
— Полковник Уест. Тук съм с частта на Негово височество принц Ладисла. — Уест стисна кокалестата ръка на коменданта с формална небрежност. — Лагерът ни е на дванайсетина мили северно.
— Разбира се. С какво можем да сме от полза на Негово височество?
— Нужни са ни работници, които разбират от работа с метали. Вие ръководите леярна, прав ли съм?
— Мина, леярна и ковачница за производство на земеделски сечива, но не разбирам с какво…
— Отлично. Ще взема дванайсет от хората ви с мен, най-кадърните, с които разполагате.
— Невъзможно — намръщи се Лорсен. — Това са затворници, извършили изключително тежки престъпления. Освобождаването им е възможно единствено с писмена заповед от самия архилектор.
— В такъв случай май имаме проблем, инквизитор Лорсен. Отговарям за десет хиляди мъже, чиито оръжия се нуждаят от наточване, броните им — от поправки, а конете — от нови подкови. Всеки момент може да влезем в сражение. Нямам време да чакам писмени заповеди от архилектора или от когото и да било. Още днес ще взема оттук ковачи, това е положението.
— Разберете ме, не мога да позволя…
— Вие не разбирате сериозността на положението! — кресна ядосано Уест. — Щом искате, пращайте писмо до архилектора! Аз пък ще изпратя човек, който ще се върне с рота войници! Да видим кой пръв ще бъде подкрепен!
Комендантът се замисли за момент.
— Добре тогава, последвайте ме.
Двамата излязоха навън под нестихващия дъжд. Изпод навеса пред една от бараките ги наблюдаваха две мърляви деца.
— В лагера има деца?
— Взимаме цели семейства, щом са били преценени като заплаха за властта. — Лорсен го изгледа, полуизвърнал глава. — Срамота е, но поддържането на реда в Съюза изисква крути мерки. По мълчанието ви съдя, че не сте на същото мнение.
Уест проследи с поглед как едно от дрипавите деца тръгна, накуцвайки, през калта. Обречено е, помисли си, да прекара целия си живот на това място.
— Смятам, че това, което вършите, е престъпление — отвърна накрая.
Комендантът сви рамене.
— Не се заблуждавайте. Всеки е виновен за нещо, дори невинният може да представлява заплаха. А може би, за да предотвратиш сериозни престъпления, ти самият трябва да извършиш някои по-дребни. Но, полковник Уест, това е работа на големите началници, те решават, аз просто гледам хората да работят здраво, да не се избиват помежду си и да не избягат.
— Просто си вършите работата, а? Добре отъпканата пътека, по която поемаш, когато искаш да заобиколиш отговорностите.
— Нека ви попитам: кой от нас двамата живее тук, на това диво място? Кой от нас двамата има отговорността да ги облича, храни, къпе и води нескончаемата и непосилна битка срещу проклетите им въшки? Ваша работа ли е да следите да не се изпотрепят, изнасилят и избият? Вие сте офицер от Кралската гвардия, нали така, полковник? Живеете в Адуа, прав ли съм? В прилично жилище, в Агрионт, заобиколен от богатите и изисканите?