Уест се намръщи, а Лорсен тихо се изкикоти.
— Кой от нас двамата е поел по пътеката, която заобикаля отговорностите, както сам са изразихте? Съвестта ми никога не е била по-чиста. Мразете ни, щом така искате, свикнали сме. Естествено, никой не иска да стисне ръката на онзи, който изрива септичните ями в нужниците, но все някой трябва да върши и това, нали? В противен случай целият свят ще се удави в лайна. Ще получите дванайсетимата си ковачи, но не се опитвайте да ме поучавате. Няма да успеете.
Уест не остана никак доволен, но нямаше как да отрече, че комендантът имаше известно право. Затова той просто замълча, наведе глава и продължи да върви. Двамата шляпаха в калта по посока на дълга каменна постройка без прозорци. В единия й край се издигаше висок комин, от който се виеха кълба гъст дим. Един практик изтегли резето на тежката врата и Уест последва него и коменданта в тъмнината на постройката.
След мразовития въздух отвън жегата вътре го зашемети. Парливият дим залютя на очите му и го задави. Шумът в тясното помещение беше умопомрачителен. Огромните мехове скърцаха и свистяха, чуковете блъскаха по наковалните и хвърляха снопове ярки искри, нажеженото до червено желязо съскаше яростно в бъчви с вода. Беше пълно с хора. Бяха сбутани нагъсто един до друг, плувнали в пот, пъшкаха и кашляха. Жарта от огнищата пръскаше оранжеви отблясъци по изпитите им лица. Същински дяволи от ада.
— Прекратете работа! — изрева Лорсен. — Всички да спрат и да се строят!
Хората бавно оставиха сечивата и се затътриха с дрънчене на метал под зорките погледи на четиримата практици по ъглите на работилницата. Подредиха се в редица, дрипави, изнемощели, прегърбени — жалка картинка. Всички имаха окови на краката, а някои и на ръцете си. Жалкият им строй не изглеждаше като решението на проблемите на Уест, но той нямаше избор. На друго не можеше да се надява.
— Имаме външен посетител. Давайте, полковник, казвайте каквото имате да казвате.
— Аз съм полковник Уест. — Гласът му прозвуча дрезгаво, задавен от острия дим. — На дванайсет мили по-нататък по пътя има военен лагер с десет хиляди войници под командването на Негово височество принц Ладисла. Трябват ни ковачи. — Уест се покашля и опита да говори по-силно, без при това да си изкашля дробовете навън. — Кои от вас разбират от работа с метали?
Никой не отговори. Всички сведоха очи към овехтелите си обувки или боси крака, тук-там някой извърна очи настрани към страховитите практици.
— Няма от какво да се притеснявате. Кой разбира от работа с метали?
— Аз, господине.
Един мъж пристъпи напред с дрънчене на окови. Беше кльощав, жилав и леко прегърбен. Светлината от лампата падна върху главата му и Уест осъзна, че изкривява уста от отвращение. Лицето на мъжа беше обезобразено от страховити изгаряния. Едната му половина беше голям сивосинкав белег. Нямаше вежда, а скалпът му беше целият на плешиви петна. Другата половина беше в по-добро състояние, но всъщност човекът направо нямаше лице.
— Бива ме в коването, а и съм бил войник, в Гуркул.
— Добре — тихо рече Уест и с усилие потисна ужаса си от лицето на мъжа. — Име?
— Пайк.
— Някой от другите бива ли го с металите, Пайк?
Обезобразеният затътри крака по редицата и под все по-навъсения поглед на коменданта започна да избутва един по един хора напред.
Уест облиза пресъхналите си устни. Не можеше да повярва как за толкова кратко време след премръзването сега умираше от жега, но ето, оказа се възможно. Стоеше в работилницата и горещината направо го довършваше.
— Ще ми трябва ключ за оковите им, инквизиторе.
— Няма ключ. Оковите са запоени. Не са предназначени за сваляне и аз категорично ви препоръчвам да не го правите. Много от тези хора са изключително опасни. Също така имайте предвид, че ги искам обратно веднага щом намерите някакво друго решение. Инквизицията не толерира преждевременното освобождаване на затворници. — След тези думи той се оттегли и отиде да разговаря с един от практиците.
Пайк издърпа напред още един от редицата и се приближи плахо до Уест.
— Извинете, господине — прошепна дрезгаво. — Дали ще имате място и за дъщеря ми?
Уест сконфузено сви рамене. Искаше му се да вземе всички до един и да запали това проклето място, да го изравни със земята, но бездруго вече беше изискал прекалено много от коменданта.
— Не е разумно: жена сред толкова много мъже. Не е добра идеята.
— По-добра е, отколкото да остане тук, господине. Не бива да я оставя сама. Може да ми помага в ковачницата, ако се наложи, може дори да върти чука — силна е.