Тя не изглеждаше силна. Беше кльощава и изпита, със слабо скулесто лице, тъмно от мръсотия. Уест спокойно би я сбъркал с момче.
— Съжалявам, Пайк, но там, където отиваме, няма да е леко.
Докато се обръщаше да си върви, момичето дръпна ръкава на униформата му.
— И тук не е леко. — Гласът й бе изненадващо мек, а речта гладка. Говореше като образован човек. — Казвам се Кадил. Мога да работя.
Уест я изгледа отгоре, готов да отърси ръкава си, но погледът й му напомни нещо. В очите й нямаше болка, нито страх. Бяха празни и безизразни като на труп.
Арди. Стои пред него с размазана по бузата кръв.
Лицето на Уест се изкриви в болезнена гримаса. Споменът за нея беше като рана, която нямаше да зарасне. Жегата беше непоносима, всяка част от тялото започваше да го сърби, усещаше плата на дрехите като шкурка по потната си кожа. Трябваше да се махне от това ужасно място.
Уест извърна очи от момичето.
— Ще взема и нея — викна той на коменданта.
— Шегувате се, нали, полковник? — изсумтя Лорсен.
— Не съм в настроение за шеги, повярвайте ми.
— Кадърни мъже, да, мога да предположа, че ви трябват. Но просто да си вземете който затворник ви хване окото…
Уест се обърна и се озъби, търпението му съвсем се изчерпа.
— Казах, ще взема и нея!
Ако комендантът беше впечатлен от яростната физиономия на Уест, не го показа.
— Добре. Вземете я. Не мога да ви спра — той се приближи до Уест, — но архилекторът ще научи за това. Той е далеч и ще отнеме време, докато получи новините, но ще научи за това, не се съмнявайте. — Наведе се още по-близо и почти зашепна в ухото му. — Може би някой ден ще ни посетите отново, но тогава ще останете за по-дълго. Може би през това време ще можете да си подготвите лекциите правилно ли е, или не да има наказателни колонии. Ще имате предостатъчно време. — Лорсен се извърна и се отдалечи. — А сега взимайте затворниците и си вървете. Имам да пиша писмо.
Дъжд
Джизал обичаше бурите, бяха му интересни. Харесваше му да гледа как едрите капки дъжд бичуват улиците, покривите и стените на Агрионт, как водата препуска шумно в канавките. Силната буря предизвикваше усмивка у човек, седнал удобно на топло зад мокрото стъкло на прозореца на всекидневната си. Тя изненадваше младите дами в парка, караше ги да пищят, а роклите им прилепваха вълнуващо по влажната кожа. През бурята препускаш със смях на уста, когато притичваш с приятелите от една таверна в друга, където после сядаш с халба греяно вино в ръка и чакаш да изсъхнат дрехите ти пред бушуващия огън в камината. Джизал обичаше дъжда толкова, колкото и слънцето.
Но това беше преди.
Тук, в равнината, бурите бяха съвсем други. Не приличаха на гневния изблик на капризно дете, който просто трябва да изчакаш да отмине. Тук бурите бяха студени, убийствени, безмилостни и зли. Бушуваха сърдити и неуморни и фактът, че най-близкият покрив, за топла таверна и дума не можеше да става, беше на стотици мили зад гърба ти, някак придобиваше огромно значение. Дъждът падаше на талази и обливаше като студен душ безкрайната равнина и всичко в нея. Едрите капки се забиваха в черепа на Джизал като камъни, изстреляни от прашка, и щипеха непокритите части на ръцете, ушите и врата му. Водата се процеждаше през косата, през веждите му, стичаше се на струйки по лицето му и попиваше във вече подгизналата яка на дрехата му. Сивата пелена на дъжда заличаваше всичко на повече от стотина крачки напред, не че в тази равнина имаше нещо по-различно от това, което е пред очите ти, нито отпред, нито където и да било. Джизал трепереше от студ и държеше с една ръка реверите на палтото си затворени. Безсмислен жест — отдавна беше мокър до кости. Проклетият продавач в Адуа го беше уверил, че това палто е водоустойчиво. Плати за него солидна сума, хареса му как изглежда в него, докато се оглеждаше в огледалото на магазина готов за живот на открито. Само дето шевовете започнаха да пропускат още при първите капки дъжд, а от няколко часа вече беше толкова мокър, все едно беше влязъл с дрехите във вана, пълна с ледена вода.
Ботушите му също бяха пълни с ледена вода, а бедрата му бяха протрити от търкането в мокрия панталон. Дори седлото му беше подгизнало, скърцаше и жвакаше при всяко движение на клетия кон. Носът на Джизал течеше, а ноздрите и устните му бяха зачервени, дори юздите му причиняваха болки в дланите. Но най-ужасното бяха зърната на гърдите му — два острова на агония насред море от страдание. Това пътуване ставаше направо непоносимо.
— Кога най-после ще свърши всичко — рече недоволно Джизал и умолително вдигна очи към мрачното небе. Дъждът го плесна през лицето, влезе в устата и очите му. В този момент щастието за него се изразяваше просто в суха риза. — Не можеш ли да направиш нещо? — каза жално на Баяз.