— Какво например? — кисело отвърна магьосникът. Цялото му лице беше в струйки от дъжда, водата капеше от сплъстената му брада. — Да не мислиш, че ми е много приятно? Да се скитам из тази равнина на моята възраст? Небесата не правят разлика дали си магус, или не, момче, пикаят отгоре и не ги е грижа върху кого. Затова ти предлагам да започнеш да свикваш и да ми спестиш мрънкането си. Великият водач споделя трудностите с последователите си, с войниците и поданиците си. Така печели уважението им. Великият водач не се оплаква. Никога.
— Майната им — избърбори Джизал под носа си. — Майната му и на дъжда!
— Ти на това дъжд ли му викаш? — Деветопръстия мина покрай него.
На грозната му буца вместо лице грееше широка усмивка. За най-голяма изненада на Джизал още при първите капки онзи си беше свалил окъсаното палто, после и ризата и ги беше увил старателно в мушамата. Продължи да язди гол до кръста, сякаш напълно безчувствен към струите вода, които течаха по мощния му гръб, просечен от белези. Имаше доволния вид на гигантско прасе, въргалящо се в калта.
Първоначално Джизал възприе тази му постъпка като поредна непростима проява на диващина. Беше благодарен, че примитивният прояви известно благоприличие и остана с панталон. Но веднага след като дъждът и студът започнаха да се промъкват под палтото му, се появиха първите съмнения. Вече нямаше как да е по-мокър и да му е по-студено, със или без дрехи, но него поне не го тормозеше непрестанното отвратително търкане на мокрия плат. Сякаш прочел мислите му, Деветопръстия се ухили.
— Просто дъждец. Слънцето не може да грее вечно. Трябва да си реалист за тези неща!
Джизал изскърца със зъби. Ако още веднъж му каже, че трябва да е реалист, ще го прониже с кинжала си. Проклет полугол дивак. Не стига че е принуден да язди, да яде и да спи на по-малко от сто крачки от такова примитивно същество, ами сега трябва да слуша и съветите му. Това вече беше обида, която Джизал не можеше да понесе просто ей така.
— Проклет безполезен дивак — промърмори под носа си.
— Но ако се стигне до битка, ще си доволен, че е с нас. — Кай го погледна от седалката на скърцащата каруца.
Поклащаше се напред-назад, дългата му коса беше залепнала за бузите на изпитото лице. Водата по бледата кожа му придаваше още по-болнав вид.
— Някой да ти е искал мнението?
— Човек, който не търси чуждото мнение, трябва да си затваря устата. — Чиракът кимна към широкия гръб на Деветопръстия. — Това е Кървавия девет, най-страховитият мъж в целия Север. Погубил е повече хора от чумата.
Джизал изгледа смръщено превития гръб на северняка, замисли се, после се усмихна надменно.
— Въобще не ме плаши — заяви гордо той, но достатъчно тихо, за да не го чуе Деветопръстия.
— Обзалагам се, че никога не си вадил оръжие, обзет от истински гняв — изсумтя презрително Кай.
— Може сега да опитам — изръмжа Джизал и си придаде възможно най-заплашителен вид.
— Тръпки ме побиват — изхили се чиракът разочароващо равнодушно, — ако питаш мен кой е безполезният тук, ами нямам колебания кого бих оставил в Адуа.
— Ах, ти…
Джизал подскочи на седлото — ярка светкавица освети небето, веднага последвана от нова съвсем наблизо. Жилите от светлина пробягаха по сивите кълба над главите им и пронизаха мрака над равнината. Гръмотевицата се изтърколи и раздра с грохота си шума на вятъра. Когато заглъхна напълно, каруцата вече беше отминала, лишавайки Джизал от възможността да отвърне подобаващо.
— Проклет малоумен чирак — изгледа той ядосано болнавия младеж на капрата.
При първите светкавици Джизал се опита да разведри настроението си с мисълта как падаща мълния удря спътниците му. Колко уместно би било например Баяз да свърши на въглен, поразен от небесата. Скоро обаче се отказа от подобни надежди. Вероятността всички да бъдат ударени от една мълния беше минимална, по-скоро щеше да си отиде само един и Джизал постепенно започна да се надява да бъде той самият. Това щеше да е най-милостивият завършек на този кошмар.
По гърба му се стичаше струйка вода и гъделичкаше бездруго раздразнената му кожа. Неистово му се искаше да се почеше, но знаеше, че така само ще породи нови десет, които ще потекат от врата му между плешките по места, които не може да достигне с ръка. Затвори очи и главата му бавно клюмна от тежестта на отчаянието. Остана така, подпрял брадичка в мокрите си гърди.