— Като навсякъде другаде — изви презрително устни Феро.
Студеният вятър връхлетя отново равнината и прониза мокрите дрехи на Джизал. По-рано не беше виждал труп, а сега пред очите му лежаха… колко ли са? Поне дузина. Обзе го странно чувство още преди да ги бе преброил.
Никой от останалите не изглеждаше кой знае колко впечатлен, нищо чудно, най-малкото, което можеш да очакваш от подобни типове, е да са привикнали на насилие. Феро вървеше бавно между телата, оглеждаше ги и ги побутваше с безразличието на погребален агент. Деветопръстия имаше вид на човек, видял къде по-страшни гледки, и Джизал не се съмняваше в това, нещо повече, сигурен бе, че той самият е вършил и по-отвратителни неща. Баяз и Кай имаха леко притеснен вид, но не повече, отколкото ако бяха се натъкнали на непознати следи от конски копита. Кай дори не изглеждаше заинтригуван.
Малко от тяхното безразличие щеше да му е от полза в този момент, реши Джизал. Не искаше да си го признае, но с всяка минута му призляваше все повече. Кожата на телата: отпусната и неподвижна, напръскана с капки от скорошния дъжд. Дрехите им: разпокъсани от претършувалите ги пръсти. Някои бяха останали без обувки, връхни дрехи, дори ризи. И тези рани. Назъбени червени линии, синини от удари, станали вече черни, разкъсана плът и кървави дупки в телата.
Джизал рязко се извърна и се озърна, но навсякъде гледката беше една и съща. Нямаше къде да избяга, къде да се скрие, дори да бе наясно накъде е най-близкото селище. Беше в група от шестима и въпреки това се почувства напълно сам. Намираше се насред широко отворено пространство и въпреки това се почувства като в капан.
Един от труповете сякаш гледаше право в него, изнервящо и обезкуражаващо. Беше младеж, не по-възрастен от него самия, с пепеляворуса коса и щръкнали уши. Едно бръснене щеше да е от полза за външния му вид, но това вече нямаше кой знае какво значение. Ръцете му бяха отпуснати от двете страни на дълга дълбока рана на корема, сякаш до последно се бяха опитвали да я затворят. Във вътрешността на раната блестяха червата му, червено-виолетови и влажни. Джизал усети как стомахът му се обръща. От нищожната закуска бездруго се чувстваше прималял. Беше му втръснало от сухарите, а така и не се насили да яде от буламачите, които готвеха останалите. Извърна очи от отвратителната гледка и се взря в тревата, сякаш оглеждаше за важни следи, докато стомахът му не спираше да се бунтува.
Стисна с всичка сила юздите и се опита да потисне обратно надигналия се в устата му стомашен сок. Мамка му, той е горд син на Съюза. Нещо повече, той е благородник от знатно семейство. Но най-вече е бляскав офицер от Кралската гвардия и победител в Турнира. Да повърне при вида на малко съсирена кръв означаваше да посрами себе си пред очите на тези идиоти и примитивни диваци. В никакъв случай не биваше да си го позволи. Честта на Съюза сега зависеше от него. Затова Джизал стисна здраво зъби, вторачи се в мократа земя и заповяда на стомаха си да се успокои. Постепенно усети подобрение. Започна да диша дълбоко през носа. Въздухът беше влажен, студен и успокояващ. Успя да се овладее. Обърна се отново към останалите.
Феро клечеше до труповете, заровила ръка почти до китката в една от зеещите рани.
— Студена е — подвикна тя на Деветопръстия, — мъртъв е поне от сутринта. — Тя извади ръката си, цялата омазана в съсиреци.
Джизал избълва мижавата закуска върху предницата на палтото си, без дори да успее да се смъкне от седлото. Слезе, олюля се и пак повърна. Наведе се напред с подпрени на коленете длани и остана така за момент — главата му се маеше, той плюеше стомашен сок в тревата.
— Добре ли си?
Джизал вдигна поглед и направи огромно усилие да си придаде безгрижен вид въпреки провисналата лига от устата.
— Сигурно е от нещо, което съм ял — изломоти той и изтри с разтреперана ръка устата и носа си.
Жалък опит, не можеше да се отрече, но Деветопръстия кимна.
— Сигурно е от месото на закуска. И на мен ми се повръщаше. — Той дари Джизал с една от противните си усмивки, докато му подаваше меха с вода. — Пий повечко, че да го изкараш по-лесно.
Джизал напълни устата си с вода, изжабурка се и я изплю в тревата, като наблюдаваше отдалечаващия се северняк. Странно, помисли си, ако беше дошъл от друг, а не от този варварин, щеше да е почти благороден жест. Отпи отново и се почувства по-добре. Тръгна с несигурна походка към коня си и се качи на седлото.
— Които и да са го направили, били са много и добре въоръжени — каза Феро.
— Трябва да внимаваме — включи се Джизал в опит да си възвърне самочувствието.