— Естествено, че трябва! — Баяз рязко се извърна към него. — Ясно е и без думи! Колко остава до Дармиум?
Лонгфут примижа към небето, после се загледа в далечината. Облиза пръст и го вдигна, за да провери посоката на вятъра.
— Дори човек с моите таланти не би могъл да каже със сигурност, не и без помощта на звездите. Петдесетина мили горе-долу.
— Значи скоро ще трябва да се отклоним от пътеката.
— Няма ли да преминем реката при Дармиум?
— В града цари хаос. Кабриън се е затворил вътре и не пуска никого да влиза. Не можем да рискуваме оттам.
— Добре. Значи ще е при Аостум. Ще обиколим отдалеч Дармиум и после тръгваме на запад. Малко по-дълъг маршрут, но…
— Не.
— Не?
— Мостът на Аостум е разрушен.
— Няма го значи? — смръщи чело Лонгфут. — Господ си знае работата, обича да изпитва вярата ни. Тогава ще прекосим Аос през брод…
— Не. Вали отдавна и реката е придошла. Бродовете са непроходими.
Навигаторът остана озадачен.
— Естествено, вие сте мой работодател и като горд член на моя орден аз ще направя всичко по силите си да се подчиня, но, уви, не виждам друг начин да минем Аос. Щом не можем да използваме мостовете, а бродовете са непроходими…
— Има още един мост.
— Друг мост ли? — за момент лицето на Лонгфут не изразяваше нищо друго освен недоумение, но после очите му рязко се ококориха. — Не искате да кажете…
— Мостът на Олкъс е непокътнат.
Всички се спогледаха мрачно.
— Мислех, че цялото място е руина — каза Деветопръстия.
— Аз чух, че било огромно порутено гробище — рече Феро.
— Нали каза, че никой не припарвал и на мили от това място?
— Ако имах друг избор, никога нямаше да предложа да минем оттам, но нямам. Ще следваме северния бряг на реката до Олкъс.
Никой не се помръдна. По лицето Лонгфут се изписа истински ужас.
— Тръгваме! — кресна Баяз. — Повече от ясно е, че тук не сме на сигурно място. — При тези думи той обърна коня си и се отдалечи от труповете.
Кай сви рамене, плесна с юздите и каруцата затрополи през тревата. Деветопръстия и Лонгфут я последваха с изписани на лицата мрачни предчувствия.
Джизал остана, загледан в труповете. Очите им гледаха укорно сивото небе.
— Не трябва ли да ги погребем?
— Давай, щом искаш — каза Феро и се метна пъргаво на седлото. — Може да повръщаш отгоре им, докато ги зариеш напълно.
Гадна сбирщина
Яздеха. От дни не правеха нищо друго, освен да яздят. Яздеха и търсеха Бетод, а зимата наближаваше. Бродеха из мочурища и гори, катереха хълмове и се спускаха в долини. В дъжд, киша, мъгла и сняг. Търсеха следа от настъпващия враг и през цялото време знаеха, че няма да открият такава. Пълна загуба на време според Кучето, но веднъж като си бил достатъчно глупав сам да си поискаш работа, сега по-добре да я свършиш, каквато и да е тя.
— Глупава, скапана задача е това — ядосваше се Дау, докато пъшкаше, пуфтеше и се бореше с юздите. Не го биваше за ездач. Обичаше краката му да са здраво стъпили на земята и обърнати към врага, естествено. — Само си губим времето тук, мамка му. Ти как издържаш бе, Куче, все да си отпред като съгледвач? Тъпа работа е това!
— Е, все някой трябва да я върши, нали? Сега поне имам кон.
— Браво, така се радвам за теб! — изгледа го презрително Дау. — Имаш си кон!
— Ми по-добре е от ходенето — сви рамене Кучето.
— По-добре е от ходенето — присмя се Дау. — Ми, разбира се, това обяснява всичко.
— Имам и нов панталон и така нататък. Да не споменавам вълнените гащи отдолу. Вече не ми мръзнат толкова топките.
Последната забележка накара Тъл да се изхили, но Дау явно не беше в настроение за смях.
— Не ти духа на топките, викаш? Мътните го взели, момче, за това ли дойдохме? Забравяш ли кой си? Ти си най-близкият другар на Деветопръстия! Слезе с него от планините още в началото! Ти си до него във всичките песни! Бил си съгледвач на цели армии. Хиляда мъже са слушали твоята дума!
— И от това не излезе нищо добро за никого — избъбри Кучето, но Дау вече беше насочил гнева си към Тъл.
— Ами ти бе, дангалак? Тъл Дуру Буреносния, най-якото копеле в Севера. Хората говорят, че си се борил с мечки и с голи ръце си ги побеждавал. Че си удържал сам проход в планината, докато се измъкне целият ти клан. Великан те наричат, роден в буря, с търбух, пълен с гръмотевици. Помниш ли това, великане? В последно време от теб чувам гръмотевици само докато сереш!
— И к’во? — сопна се Тъл. — Ти да не си по-различен? Хората преди шепнеха името ти, страх ги беше да го кажат на глас. Само да кажеше някой, че си приближил на десет левги от къщите им, грабваха оръжията и се скупчваха разтреперани около огъня! Дау Черния, шепнеха те, безшумен и бърз като вълк и също толкова безмилостен. Избил е повече хора от зимата и е по-безпощаден от нея! Ама това беше преди, сега на кого му дреме? Времената се промениха и ти си се търколил надолу по хълма на славата също като нас!