Дум.
Изведнъж главата на онзи изчезна и по лицето на Кучето плисна кръв — гореща, лепкава и миризлива. Тялото отгоре му се отпусна и той го избута настрана. Изправи се, олюля се и започна да плюе и да кашля, задавен от кръвта — беше навсякъде, в очите му, в носа, в устата.
— Готово, Куче. Добре ли си?
Тъл. Беше ги видял, докато се бореха, и се беше изкатерил по склона.
— Жив съм — прошепна Кучето точно както правеше Логън след края на битка. — Още съм жив. — Проклинаше наум, беше се разминал на косъм този път.
— Не носят кой знае какво. — Дау вече беше започнал да ровичка из вещите около огъня.
Имаше тенджера, оръжия, това-онова, но прекалено малко храна. Недостатъчно, за да са били сами насред гората.
— Ще да са били съгледвачи — каза Три дървета, — преден отряд на някоя по-голяма група.
— И аз така мисля — каза Дау.
— Добре ли си? — Три дървета плесна Кучето по рамото.
— Ъхъ, така мисля — отвърна Кучето, зает да бърше кръвта от лицето си. Още трепереше, но това щеше да отмине. — Тук-там някоя драскотина. Нищо смъртоносно.
— Хубаво, защото си ми необходим. Защо не се изкачиш ей там, до онези дървета, и да огледаш наоколо, докато ние през това време разчистим тук? Искам да знам чии съгледвачи са били тия.
— Дадено, главатар. — Кучето пусна тежка въздишка. — Както кажеш.
— Скапана задача било това, а, Дау? — прошепна Три дървета. — Хванали сме се били с работа за малки момченца. И трябвало да сме доволни, че и това имаме, така ли? Какво ще кажеш сега, а?
— Може и да съм сбъркал.
— Ама много си сбъркал — обади се Кучето.
По тъмните склонове долу горяха стотици огньове. Естествено, имаше и хора. Предимно лека пехота от наборна войска, лековъоръжени, но имаше и тежковъоръжени войници. Последната светлина на деня проблясваше във върховете на копията им, в металния обков на щитовете им, в ризниците — излъскани и готови за битка. Бяха се струпали около разветите знамена на главатарите на отделните кланове. И от тях имаше доста. На пръв поглед двайсетина, а може би и трийсет души. Досега Кучето не беше виждал повече от десет, събрани на едно място.
— Най-голямата армия, която някога е имало в Севера — прошепна той.
— Ъхъ — каза Три дървета. — До един се бият за Бетод и са само на пет дни езда от южняците. — Посочи към едно от знамената. Това там Кокала ли е?
— Ъхъ — изръмжа Кучето. — Това е неговият знак. Имам сметки за уреждане с това копеле.
— Цяла камара сметки за уреждане са се събрали там долу — каза Три дървета. — Ето го и знамето на Бледоликия, ето на Белобрадия, а Крендъл Горинг е там, при онези скали. Гадна сбирщина. Тръгнаха с Бетод още отначало. Сигурно бая са се ояли вече покрай него.
— Ами онези там? — Кучето посочи няколко непознати знамена. Имаха доста зловещ вид — опъната кожа и кости. Заприличаха му на отличителните знаци на планинците. — Това да не е знамето на Крамок-и-Файл?
— Да бе! Той никога не би коленичил пред Бетод, нито пред който и да било друг. Това ненормално копеле си е горе, по Височините, продължава да призовава луната и кой го знае какво още.
— Освен ако Бетод не му е видял вече сметката — изръмжа Дау.
— Съмнявам се — поклати глава Три дървета. — Лукаво копеле е този Крамок. От години удържа Бетод по Височините. Казват, че познавал всяка педя земя там.
— Чии знамена са тогава? — попита Кучето.
— Не знам. Може да са на ония момчета от Изтока, отвъд Крина. Странен народ живеел там. Да ти е познато някое от тези знамена, Мрачен?
— Хм.
От него не можеше да се очаква повече като отговор.
— Няма значение чии са — промърмори Дау. — Гледай само колко са. Половината шибан Север се е събрал долу.
— При това по-лошата половина — каза Кучето, загледан в знамето на Бетод, което се издигаше в средата на лагера — огромно червено слънце, грубо намазано върху черна кожа. Изглеждаше цял акър широко, голямо като нива, окачена на окастрен боров ствол. Огромното чудо се вееше зловещо на вятъра. — Да не ти се налага да го носиш това грамадно нещо — рече той.
Дау пропълзя напред.
— Може пък да успеем да се промъкнем в тъмното — прошепна той. — Да се промъкнем, да намерим Бетод и да му теглим ножа.
Спогледаха се. Рискът беше огромен, но според Кучето си заслужаваше напълно. Всеки от тях мечтаеше да му падне възможност лично да прати Бетод при пръстта.
— Да му резнем гърлото на копелето — подхвърли Тъл и се ухили.
— Хм — изръмжа Мрачния.
— Тая задача си струва — изсъска Дау. — На това му викам истинска работа!
— Съгласен съм — кимна Кучето, загледан в огньовете.