— Там ли си родена? В Лошите земи? — странно име за място, помисли си Логън, но на нея й подхождаше.
— В Лошите земи не се ражда нищо, бял, там има само смърт.
— Сурова земя, а? Тогава къде си родена?
— Теб какво те е грижа? — изгледа го сурово Феро.
— Просто искам да сме приятели.
— Приятели! — тя го изгледа презрително, докато минаваше покрай него на път към конете.
— Че какво? Да не би да имаш толкова много други, че да не ти е нужен някой нов?
Тя спря, наполовина извърната към Логън, и го погледна с присвити очи.
— Моите приятели не живеят дълго, бял.
— Моите също, но аз съм готов да рискувам, ако и ти си съгласна.
— Добре тогава — отвърна тя, но на лицето й нямаше и помен от добронамереност. — Гуркулите завладяха родната ми земя, когато бях още дете. Отведоха ме като робиня. Взеха всички деца.
— Робиня ли?
— Да, глупако, робиня! Купуват те и те продават като парче месо! Някой те притежава и може да прави с теб каквото си поиска, точно както с коза, с куче или дори с пръстта в градината си! Това ли искаше да знаеш за мен, приятелю?
Логън сбърчи чело.
— Нямаме такъв обичай в Севера.
— Хх — изсъска му презрително Феро. — Браво на вас!
Руините се издигаха високо над тях. Гора от изпотрошени колони и лабиринт от останки от стени, а земята около тях беше осеяна с изпопадали каменни блокове с човешки ръст. Изронените отвори на прозорци и врати зееха като рани. Останките на селището се очертаваха на фона на препускащите в небето облаци като огромен черен низ изпочупени зъби.
— Кой е този град? — попита Лутар.
— Това не е град — отвърна Баяз. — В най-успешните години от Старите времена, когато империята беше в най-голям подем, това място беше зимният дворец на императора.
— Всичкото това — Логън обходи с поглед огромната площ на останките — е било къщата на един човек?
— При това временната къща, дори не е живееше тук целогодишно. През повечето време императорският двор се помещаваше в Олкъс. През зимата, когато студът и снегът се спускаха от планините, императорът и свитата му идваха тук. Цяла армия от стража, прислужници, готвачи, придворни, принцеси, деца и съпруги поемаше през великата равнина, подгонена от студения вятър. Настаняваха се за три месеца в огромните зали, красивите градини и богато украсените спални на този дворец. — Баяз поклати плешивата си глава. — В отдавна отминали времена това място блестеше като море от злато под лъчите на изгряващото слънце.
— И този Глъстрод го е разрушил, така ли? — изсумтя Лутар.
— Не. Не беше по време на тази война, а в друга, години по-късно. Във войната, която моят орден поведе след смъртта на Ювенс срещу неговия брат.
— Канедиас — промърмори Кай. — Господарят Създател.
— Тази война беше също толкова ожесточена, брутална и безмилостна, както и предишната. Загубите в нея бяха дори повече. Накрая и двамата, Ювенс и Канедиас, се простиха с животите си.
— Злощастно семейство — промърмори Логън.
— Така е — Баяз вдигна поглед към величествените останки. — Със смъртта на Създателя, последният от четиримата синове на Еуз, настъпи краят на Старите времена. След тях останаха само руините, гробниците и легендите. И дребни, незначителни хора, коленичили в дългите сенки на миналото.
— Ездачи! — Феро се изправи на стремената, загледана към хоризонта. — Най-малко четирийсет души.
— Къде? — сепна се Баяз и засенчи очи с длан. — Не виждам нищо.
Логън също не виждаше нищо повече от полюшващата се трева и огромните облаци в небето.
Лонгфут сбърчи чело, загледан в хоризонта.
— Не виждам нищо, а съм благословен със съвършено зрение. Ами да, казвали са ми дори, че…
— Искаш да стоиш тук, докато не ги видиш, или искаш да се махнеш от пътя, преди те да те видят? — изсъска му Феро.
— Ще влезем сред руините — отсече Баяз през рамо. — Ще изчакаме да отминат. Малакус! Обръщай каруцата!
Останките от зимния дворец на императора бяха потънали в сенки и сред тях цареше гробна тишина. От всичко лъхаше на разруха. Огромните надвиснали над главите им останки бяха превзети от пълзящи растения и обилно нашарени от изпражненията на птици и прилепи. В хилядите гнезда високо горе в древната зидария чуруликаха птици. Огромните паяжини, опънати по разнебитените каси на вратите, блестяха, натежали от едри капки роса. По каменните блокове на земята в слънчевите петна се изтягаха и припичаха малки гущерчета, които веднага се разбягаха при приближаването на групата. Мястото се изпълни с ехото от стъпките им, с тропота на конски копита и с тракането на каруцата. Навсякъде се стичаха тънки струйки вода, която се събираше капка по капка в скрити от погледите им локви.