Логън изръмжа и замахна с меча над главата си. Острието се вкопа в клона под краката на навигатора точно там, където израстваше от ствола на дървото. Премина през почти цялата му дебелина, не докрай, но достатъчно, та тежестта на Лонгфут да свърши останалото. Клонът и навигаторът се стовариха едновременно в шубрака отдолу.
— Това достатъчно мудно и простовато ли беше?
Лутар прихна да се смее и Логън също се засмя. Смехът е стъпка напред. Първо идва той, след него уважението. А накрая и доверието.
— Мили боже! — извика брат Лонгфут, докато се измъкваше изпод клона. — Човек вече не може и да хапне на спокойствие.
— Достатъчно остър е — продължи да се киска Лутар, — няма две мнения по въпроса.
— Да — Логън претегли в ръка меча, — този Канедиас явно разбира от направата на оръжия.
— Изработването на оръжия беше тъкмо умението на Канедиас. — Баяз се провря под ронещата се арка и влезе в обраслата овощна градина. — Все пак той е Господарят Създател. Мечът в ръцете ти е може би най-простото оръжие, което е създал. Изкован е специално за войната срещу братята му.
— Братя — изсумтя Лутар, — напълно го разбирам. Винаги има за какво да се сдърпат. По мое мнение обикновено става дума за жена. — Прокара за последно камъка по кинжала си. — Но става ли дума за жени, аз винаги получавам своето.
— Нима? — изсумтя на свой ред Баяз. — Всъщност наистина има замесена жена, но ролята й не беше такава, каквато си мислиш.
— Че каква друга роля може да има жената? — гадно се ухили Лутар. — Ако питате мен… ау! — голяма буца изсъхнали птичи изпражнения се стовари върху рамото му и обсипа косата му, лицето и току-що излъсканите остриета със сиво-черен прахоляк. — Какво, мамка му!… — той скочи и погледна нагоре към стената зад гърба си. Феро беше клекнала горе и бършеше ръка в листата на бръшляна. Светлината идваше откъм гърба й и лицето й бе в сянка, но Логън се зачуди дали по него няма лека следа от усмивка. Каквато със сигурност нямаше на лицето на Лутар. — Шибана ненормална кучка! — изкрещя той и започна да остъргва курешките от палтото си и да ги мята по стената. — Тумба диваци сте вие! — той се оттегли с гневен вид и се шмугна под арката.
Смехът си е смях, реши Логън, но уважението май ще се позабави малко.
— В случай че ви е грижа — провикна се Феро от стената, — ездачите отминаха.
— Накъде тръгнаха? — попита Баяз.
— Изток, откъдето дойдохме ние, бързаха.
— Нас ли търсят?
— Кой знае? Не им го пишеше на челата. Но ако търсят, почти сигурно е, че ще открият следите ни.
— Тогава по-добре слизай оттам — намръщи се Баяз. — Потегляме веднага. — Замисли се за момент. — И гледай да не хвърляш повече лайна!
И накрая… моето злато
До Санд дан Глокта, началник на Инквизицията на Негово величество в Дагоска, поверително.
Сериозно съм разтревожен, че не ви достигат хора и средства.
Колкото до хората, налага се да се справите с каквото разполагате и с каквото успеете да набавите със свои сили. Както ви е добре известно, почти всичките ни армейски части са в Англанд. За съжаление бунтовническите нагласи сред селячеството в Мидърланд за момента ангажират изцяло останалите ни ресурси.
По въпроса за средствата, боя се, че не мога да отделя нищо. Безсмислено е да настоявате отново. Моят съвет е да изстискате докрай Гилдията на търговците на подправки, местното население и когото другиго успеете. Справяйте се със ситуацията по ваше усмотрение, Глокта, взимайте назаем. Проявете онази изобретателност, която ви прослави по време на войната в Кантика.
Вярвам, че няма да ме разочаровате.
— Работите вървят с огромна скорост, ако позволите да отбележа, началник. Откакто централната част на града е отворена за местните, работната ръка се утрои! По цялата ширина на полуострова защитният ров е под морското ниво и с всеки изминал ден дълбочината му се увеличава! В момента морето се удържа само от малки шлюзове в двата края на рова и всеки момент сме готови да го наводним по ваша заповед! — Висбрук се облегна назад с доволна усмивка на месестото лице.
Все едно всичко това е било негова идея.
В централната част на града се разнесе сутрешният призив за молитва. Странното протяжно напяване от високите кули на Великия храм се понесе над Дагоска и проникна във всяка сграда, дори тук, в стаята за аудиенции на Цитаделата. Кадия зове своите за молитва.