— И от какво естество е тази работа?
Мотис се извърна и щракна с пръсти. Двама едри мъже от местното население влязоха, превити от тежестта на огромен сандък. Бяха се изпотили и задъхали от носенето на огромната кутия от полирано черно дърво. Опасваше я лъскава стоманена лента, заключена с масивна ключалка. Носачите внимателно поставиха сандъка върху красивия килим, изтриха потта от челата си и излязоха, изпроводени от погледа на Глокта. Какво е това? Мотис извади от джоба си ключ, втъкна го в ключалката и го превъртя. После посегна и отвори капака. Отмести се встрани, за да може Глокта да разгледа съдържанието на сандъка.
— Сто и петдесет хиляди сребърни марки.
Глокта примигна недоверчиво. Няма грешка. Монетите блестяха на бледата светлина на отиващия си ден. Плоски кръгли сребърни монети по пет марки всяка. Не бяха изсипани на купчина, никакъв хаос, лежаха на равни купчинки, старателно подредени в дървени улеи. Стегнати и подредени като самия Мотис.
В този момент двамата носачи отново се появиха в стаята, но сега задъхани от тежестта на малко по-малък сандък. Оставиха го на земята и излязоха, без дори да погледнат към огромното състояние, което блестеше под носа им.
Със същия ключ Мотис отключи и втория сандък, отвори капака му и се отмести встрани.
— Триста и петдесет хиляди златни марки.
Глокта осъзна, че устата му е широко отворена, но не намери сили да я затвори. Златото блестеше с яркожълто сияние. Това малко състояние сякаш излъчваше и топлина, сгряваше го като огромна клада. Притегляше го, дърпаше го към себе си, влачеше го напред. Глокта направи несигурна крачка, преди да успее да се овладее. Едри златни монети по петдесет марки всяка. И отново подредени старателно в дървени улеи. Повечето хора живеят целия си живот, без да са виждали дори една такава монета, а малцина са виждали толкова много от тях.
Мотис бръкна във вътрешния джоб на палтото си и извади кожен калъф. Подпря го внимателно на масата и го разгъна: веднъж, два пъти, три пъти.
— Половин милион марки в обработени скъпоценни камъни.
Върху твърдия кафяв плот на масата лежеше меката черна кожа, а върху нея камъните горяха с всички цветове на дъгата. Две пълни шепи разноцветни полирани камъчета. Глокта не можеше да откъсне очи от тях, беше като вцепенен. Изведнъж бижутата на магистър Айдър изгубиха блясъка си.
— И така, както ми бе наредено от моите началници, предавам на вас, Санд дан Глокта, началник на Инквизицията на Дагоска, точната сума от един милион марки. — Той разгъна дебел свитък. — Подпишете тук.
Глокта огледа един по един сандъците на пода. Лявото му око направо щеше да изскочи от трептене.
— Защо?
— За да удостоверите, че сте получили сумата.
Глокта за малко да избухне в смях.
— Не това! Защо са тези пари? — размаха ръка към сандъците. — Защо е всичко това?
— Изглежда, моите началници споделят загрижеността ви Дагоска да не попадне в ръцете на Гуркул. Повече от това не мога да ви кажа.
— Не можете или не искате?
— Не мога. И не искам.
Глокта отново изгледа със сериозно лице среброто, златото и камъните. Кракът му тръпнеше от притъпена болка. Всичко, от което се нуждая, че и още толкова отгоре. Но банките не са станали това, което са, с раздаване на пари.
— След като това е заем, каква е лихвата?
Мотис го дари с нова хладна усмивка.
— Моите началници предпочитат да гледат на това като на принос в усилията за запазване на града. Но все пак има едно условие.
— И то е?
— Може да се окаже, че в бъдеще представител на „Валинт и Балк“ ще се свърже с вас с молба за някои… услуги. Надеждата на моите началници е, че ако или когато се случи това, вие няма да ги разочаровате.
Услуги за един милион марки. Освен това се оставям доброволно да попадна под властта на доста подозрителна организация. Организация, чиито мотиви дори не разбирам. Организация, която бях на път да разследвам за държавна измяна. Какви са ми възможностите обаче? Без пари градът е загубен и с мен е свършено. Трябваше ми чудо и ето го, блести пред очите ми. Когато си се загубил в пустинята…
Мотис плъзна по масата към него дебелия лист хартия. Няколко грижливо изписани параграфа и най-отдолу място за име. За моето име. Почти като самопризнание, а както знам, затворниците винаги подписват накрая. Тази възможност им се предлага, когато не им е останал никакъв друг избор.
Глокта се пресегна за писалката, топна перото в мастилото и написа името си на хартията.
— С това работата ми тук приключва. — Мотис грижливо нави свитъка и го прибра внимателно в джоба си. — Довечера с колегите ми напускаме Дагоска. Огромна сума в подкрепа на каузата, но никакво доверие в нея. „Валинт и Балк“ затварят клона си тук, ала може някой ден, след като се реши проблемът с гуркулите, отново да се срещнем, в Адуа например.