Усмихна се механично:
— Харчете ги разумно, началник. — Обърна се и излезе, оставяйки Глокта насаме с огромното и неочаквано състояние.
Задъхан, Глокта се дотътри до сандъците и надникна в тях. Имаше нещо противно във всичките тези пари. Нещо отблъскващо, плашещо дори. Затръшна капаците и ги заключи с трепереща ръка. После пусна ключа във вътрешния си джоб. Пръстите му погалиха стоманените ленти, които опасваха сандъците. Дланите му бяха влажни от пот. Богат съм.
Глокта взе с два пръста прозрачен камък с размерите на жълъд и обърнат към прозореца, го вдигна пред очите си. Бледата светлина мина през камъка и фасетите му заискриха с безброй ярки огньове — синьо, зелено, червено, бяло. Той не разбираше много от скъпоценни камъни, но беше почти сигурен, че това в ръката му е диамант. Аз съм много, много богат.
Погледна към останалите искрящи камъни върху черната кожа. Повечето бяха малки, но имаше и големи, някои дори по-големи от този в ръката му. Аз съм приказно богат. Представям си какво може да направи човек с толкова много пари. Представям си какво може да постигне… сигурно с толкова много пари ще мога да спася града. Още стени, допълнително припаси, повече оборудване за войската, нови наемници. Гуркулите — обърнати в паническо бягство от Дагоска. Императорът на Гуркул — унижен. Кой би повярвал? И Санд дан Глокта отново е герой. Потънал в мисли, Глокта започне бавно да търкаля едно по едно камъчетата с върха на пръста си. Но такива сериозни разходи за толкова кратко време може да породят въпроси. Вярната ми служителка практик Витари ще полюбопитства, а това ще разпали любопитството и на благородния ми господар архилектор Сълт. Днес просиш пари от мен, а на следващия ден ги хвърляш наоколо, все едно парят в ръцете ти, как така? Бях принуден да взема назаем, Ваше Високопреосвещенство. Така ли? И колко взе? О, само един милион марки. Нима? И кой е склонен на такива щедри заеми? Е как кой, нашите приятели от „Валинт и Балк“, Ваше Високопреосвещенство, срещу услуги от моя страна, когато и каквито поискат. Естествено, лоялността ми не е под въпрос. Разбирате, нали? Искам да кажа, какво толкова им дължа, просто едно баснословно състояние. Тялото е открито при доковете…
Глокта разсеяно зарови длан в студените твърди камъчета и те погъделичкаха приятно кожата между пръстите му. Приятно, но рисковано. Ще трябва да действам много предпазливо. По-предпазливо от всякога…
Страх
Пътят до края на света се оказа повече от дълъг. Също така изпълнен с тревоги и самота. Гледката на труповете беше обезпокоителна. Ездачите допълнително утежниха ситуацията. Несгодите на това пътуване непрестанно нарастваха. Джизал бе постоянно гладен, почти непрекъснато му бе студено и често беше вир-вода. На моменти му се струваше, че протритият му от седлото задник няма да се оправи до края на живота му. Всяка нощ той лягаше на твърдата и неравна земя, заспиваше и сънуваше дома си. И всяка сутрин се събуждаше в ранни зори, по-изморен, отколкото си беше легнал. Сърбеше го навсякъде, кожата му бе зачервена, непривикнала към постоянната мръсотия, щипеше ужасно. Установи, че вече мирише отвратително, точно като останалите. И сякаш всичко дотук не бе достатъчно да докара всеки цивилизован човек до умопомрачение, ами и опасностите му бяха вече постоянен спътник.
Дори теренът не беше на страната на Джизал. С надеждата, че така ще се отърват от евентуално преследване, преди няколко дни Баяз беше наредил да се оттеглят от течението на реката. Сега следваха древната пътека край дълбоките урви в равнината — по скалисти дерета, мрачни клисури, покрай ромолящи потоци и в дълбоки долини.
Замисли се почти с носталгия за безкрайната монотонност на равнината. Там поне не трябваше да гледа мнително към всяка скала, шубрак или могила, очаквайки да изскочи шайка кръвожадни убийци. Беше си изгризал ноктите почти до кръв от притеснение. Всеки шум го караше да подскача от нерви. Прехапал език и стиснал дръжките на остриетата, Джизал се въртеше на седлото, търсеше предполагаемия враг, но накрая виждаше само някоя птица в храстите. Естествено, не ставаше и дума за страх, Джизал дан Лутар не се бои от нищо — той се смее в лицето на опасността. Засада ли ще е, битка или гонитба през равнината — с тях щеше да се справи с лекота. Това, което не можеше повече да понася, бяха непрекъснатата неизвестност, ужасното напрежение и безмилостно бавният ход на времето.