Доктор Наш спира, все едно очаква някакъв коментар. Сякаш всеки от нас има своите реплики и често сме репетирали този разговор.
— Аз и двете разновидности ли имам? — питам. — Загуба на паметта, към която се е добавила неспособност да съхранявам нови спомени?
Той се прокашля.
— Да, за жалост. Не е обичайно, но е напълно възможно. Необичайното в твоя случай е моделът на амнезията. Общо взето, нямаш устойчив спомен за каквото и да било от детството ти насам, но като че ли преработваш новите спомени по начин, който за мен е напълно уникален. Ако изляза и се върна след две минути, повечето хора с антероградна амнезия няма да си спомнят, че са ме виждали, определено не този ден. Но ти като че ли запомняш цели отрязъци от време — до почти двайсет и четири часа назад, — които после забравяш. Което е съвсем нетипично. Честно казано, няма логика, като се има предвид представата ни за това как функционира паметта. Излиза, че без никакво затруднение прехвърляш впечатления от краткосрочното към дългосрочното гнездо. Но не мога да проумея защо не си в състояние да запазиш информацията.
Излиза, че водя разпокъсан живот, но поне късовете са достатъчно големи, за да мога да поддържам някакво подобие на независимост. Което сигурно означава, че имам някакъв късмет.
— Защо? — питам. — Каква е причината?
Той не казва нищо. Помещението утихва. Въздухът е застинал и някак лепкав. Когато проговаря, думите звучат като ехо, уловено от стените.
— Много неща могат да причинят увреждане на паметта — казва той. — Както на дългосрочната, така и на краткосрочната. Болест, травма, употреба на наркотици. Естеството на увреждането е различно в зависимост от това коя част на мозъка е пострадала.
— Добре — не се стърпявам. — Но каква е причината в моя случай?
Той ме поглежда продължително.
— Какво ти казва Бен?
Връщам се към разговора ни в спалнята. „Злополука — така се бе изразил той. — Много тежка злополука.“
— Нищо особено не ми каза всъщност — отвръщам. — Да не говорим за подробности. Просто, че съм претърпяла злополука.
— Да — казва доктор Наш и посяга към куфарчето си, което е сложил под масата. — Амнезията при теб е причинена от травма. Донякъде това отговаря на истината. — Отваря куфарчето и вади отвътре тетрадка. В първия момент се питам дали няма да направи справка със записките си, но ето че той ми я подава през масата. — Искам да я вземеш. Тук ще намериш обяснението. Особено относно причината за твоето състояние. И не само това, разбира се.
Поемам тетрадката. Подвързана е с кожа, объл ластик придържа страниците. Махам ластика и отварям напосоки. Хартията е плътна, с бледо маркирани редове, червена линия отдясно служи за поле, страниците са гъсто изписани.
— Какво е това? — питам.
— Дневник. Пишеш в него през последните няколко седмици.
— Дневник? — повтарям шокирана. И се питам защо е у него.
— Да. Отразява всичко, което сме правили напоследък. Аз те помолих да пишеш в него. Доста поработихме с надеждата да открием как точно оперира паметта ти. Реших, че ще е полезно да държиш сметка за онова, което правим.
Поглеждам тетрадката пред мен.
— Аз ли съм написала това?
— Да. Насърчих те да пишеш каквото искаш. Мнозина страдащи от амнезия са правили подобни опити, но при тях не е помагало толкова, колкото се очаква, тъй като прозорецът на паметта им е много малък. Но тъй като ти запомняш различни неща за цял ден, реших да те подтикна да нахвърляш каквото ти хрумне в края на деня. Предположих, че ще ти помогне да поддържаш нишка от спомени от един ден до следващия. Освен това ми хрумна идеята, че паметта може би наподобява мускул и в този смисъл ще укрепне посредством упражнения.
— И през цялото време си го чел?
— Не — изненадва ме той. — Това е нещо лично, не си писала в мое присъствие.
— Но как… — започвам аз, ала променям въпроса: — Бен ли ми е напомнял да пиша?
Той клати глава.
— Предложих да го запазиш в тайна. Криеше го у вас. А аз ти се обаждах да ти напомня къде.
— Всеки ден?
— Да. Почти.
— Ти, а не Бен?
Той прави пауза, но после отвръща:
— Не. Бен не го е чел.
Питам се защо, какво от написаното държа да запазя в тайна от съпруга ми.
— Но ти все пак си го чел?
— Последния път, когато се видяхме, ти ми го остави. Беше преди няколко дни. Пожела да го прочета. Смяташе, че моментът е настъпил.