Ще му кажа също, че знам за Адам и какво го е сполетяло. И макар мисълта всеки един ден да се сблъсквам с тази истина да ме изпълва с леден ужас, точно това трябва да направя. Паметта на сина ни трябва да добие присъствие в този дом, също и в сърцето ми, колкото и да е болезнено.
Ще споделя, че най-сетне с помощта на дневника мога да имам свое повествование, смислено съществуване; и ще му го покажа, ако поиска. А после мога да продължа да пиша, да разказвам моята история, да попълвам моята автобиография. Да се създам от нищото.
„Никакви тайни повече — ще кажа на съпруга ми. — Никога вече. Обичам те, Бен, и винаги ще те обичам. Съзнавам колко много сме се наранили един друг. Но моля те, прости ми, както аз ти прощавам. Съжалявам. Съжалявам, че съм те изоставила преди толкова години, макар и само за една вечер, за да бъда с друг, съжалявам, че никога няма да успеем да си изясним събитията в тяхната последователност, защото не мога да си спомня заради кого съм отишла в онази хотелска стая, нито защо; не мога да си спомня на какво съм се натъкнала там. Знам само, че дълбоко съжалявам, и съм решена да изкупя страданието, което съм ти причинила.“
И когато помежду ни остане единствено любовта, можем да потърсим начин да заживеем наистина заедно.
Обадих се на доктор Наш.
— Държа да те видя още веднъж — казах му аз. — Искам да прочетеш дневника ми.
Стори ми се, че се изненада, но все пак се съгласи.
— Кога?
— Другата седмица — отвърнах аз. — Ела да го вземеш другата седмица.
Той обеща за вторник.
Трета част
Днес
Отгръщам страницата и това е краят. Историята свършва тук. Минаха часове, докато я прочета.
Цялата треперя, не ми достига въздух. Имам чувството, че не само съм изживяла цял един живот за последните няколко часа, но и съм се променила. Не съм същата жена, която се срещна с доктор Наш сутринта; не съм тази, която се зае да прочете дневника. Сега вече имам минало. Усещане за себе си. Знам какво имам и какво съм изгубила. Лицето ми е мокро от сълзи.
Затварям дневника. Полагам усилие да се успокоя и настоящето бавно започва да се оформя. Полумракът в стаята. Бумтежът от багера на улицата. Празната чаша от кафе в краката ми.
Поглеждам часовника до мен и се стряскам. Едва сега правя връзката: часовникът е същият, за който прочетох в дневника, намирам се в същата дневна, аз съм същата тази жена. Едва сега проумявам в пълнота, че прочетената история е моята.
Отнасям дневника и чашата в кухнята.
На стената виждам същата мръсно бяла дъска, която съм видяла сутринта, същия списък с идеи за запълване на времето, старателно изписани с главни букви, същата бележка, която сама съм добавила: Багаж за довечера?
Взирам се в нея и вдишвам дълбоко. Нещо ме смущава, но не отгатвам защо.
Мисля си за Бен. Колко труден е бил неговият живот. В продължение на дълги години. Никога да не знае каква ще е жената, която се буди до него. Никога да не е сигурен доколко ще си спомня, колко любов ще мога да му дам.
Ами сега? Сега вече съм наясно. Знам достатъчно, за да можем и двамата да започнем отначало. Дали съм провела разговора както възнамерявах? Трябва да се е състоял, толкова сигурна съм била, че точно така трябва да постъпя, но нищо не съм написала. Може би съм дала дневника на доктор Наш, преди да ми се удаде възможност. Може би съм решила, че не е нужно да го записвам, щом вече съм споделила всичко с Бен.
Отгръщам дневника в самото начало. Ето, написано е със същата синя химикалка. Три думи, разтегнати нашироко под името ми. Не се доверявай на Бен.
Грабвам химикалката и ги задрасквам. Връщам се в дневната, оглеждам обстановката, взирам се в албума на масичката. Пак няма снимки на Адам. Бен не го спомена сутринта. Не съм видяла какво съдържа металната кутия.
Мисля си за моя роман — „За ранобудните птици“, — после поглеждам дневника в ръцете ми. Появява се изненадваща мисъл. Ами ако съм измислила всичко това?
Изправям се. Нужно ми е доказателство. Връзка между прочетеното и моментната реалност, знак, че миналото, за което съм прочела, не е плод на въображението ми.