— Приготвих багажа — казвам плахо. — Дано не съм забравила нещо. Не знаех какви дрехи би предпочел.
Той събува панталона си, внимателно го сгъва по ръбовете, преди да сложи закачалката в гардероба.
— Сигурно си се справила.
— Не знам къде отиваме, затова се чудех за дрехите.
Той се обръща. Раздразнение ли улових в очите му?
— Ще прегледам чантата, преди да я занеса в колата. Не се тревожи. Благодаря ти, все пак си сложила началото.
Той сяда пред тоалетката и обува чифт избелели джинси. Прави ми впечатление, че са с идеален ръб.
— Бен — осмелявам се да попитам, — знаеш ли къде бях днес?
Едва сега ме поглежда.
— Да, знам — отвръща.
— Значи знаеш за доктор Наш.
Той извръща глава, сякаш за да скрие лицето си.
— Да, ти ми каза.
Виждам отражението му в централното и страничните огледала на тоалетката. Три образа на моя избраник за съпруг. Мъжът, когото обичам.
— Всичко ми разказа. Наясно съм.
— Нали нямаш нищо против, че се срещам с него?
— Трябваше да ми кажеш по-рано. Но не, нямам нищо против.
— А за дневника ми знаеш ли?
— Да, обясни ми, че ти помагал.
— Чел ли си го?
— Не. Ти ми каза, че е личен. Не бих се ровил в личните ти неща.
— А за Адам? Знаеш ли, че знам за Адам?
Забелязвам, че трепва, сякаш съм изстреляла думите като нападка. Изненадана съм. Очаквах да се зарадва.
Той се обръща и ме поглежда.
— Да.
— Не виждам никакви снимки. В къщата има много снимки, но нито една негова.
Той се изправя, прави крачка-две и сяда на леглото до мен. Хваща ръката ми. Ще ми се да престане да се отнася с мен, сякаш съм крехка порцеланова кукла и истината ще ме пречупи.
— Исках да те изненадам. — Пъха ръка под леглото и изважда фотоалбум. — Ето тук съм ги сложил.
Подава ми го. Тежък, тъмен на цвят, с корици, които несполучливо имитират черна кожа. Отгръщам предната и откривам наблъскани снимки.
— Исках да ги подредя както трябва — казва той. — И довечера да ти поднеса този подарък, но не ми остана време. Съжалявам.
Набързо преглеждам снимките. Адам като бебе, като малко момченце, после възмъжал; на някои е сам, на други с мен или с млада жена.
— Това неговата приятелка ли е? — питам.
— Една от тях — отвръща Бен. — С която се задържа най-дълго.
Поглеждам я по-внимателно. Тя е красива, руса, късо подстригана. Напомня ми на Клеър. Адам се смее, гледа право в обектива; тя е полуизвърната към него, по лицето й се чете и радост, и укор. Приличат на заговорници, сякаш човекът зад камерата им е разказал мръсен виц и е побързал да ги щракне. И двамата изглеждат щастливи.
— Как се казваше?
Бен се забавя с отговора.
— Хелън. Казва се Хелън.
Сърцето ми се свива: попитала съм в минало време, защото съм решила, че и тя също е мъртва. Прокрадва се и друга догадка; ами ако е умряла само тя… прогонвам я, преди да е добила форма и конкретност.
— Хелън ли беше последната му приятелка?
— Да. Смятаха да се сгодят.
Тя ми се вижда толкова млада, жадна за живот, с очи, изпълнени с надежда за онова, което я очаква. Още не знае какъв страховит удар й се готви.
— Искам да се запозная с нея.
Бен взема снимката от ръцете ми. Въздъхва.
— Не поддържаме връзка.
— Защо? — стреснато питам аз. Звучи ми неправдоподобно.
Знам, че съм имала план в главата си: отсега нататък във всичко да си бъдем опора. Да съживим онова, което ни свързва, разбирателството, любовта, докоснала другите, и ако не съхраним обичта един към друг, то поне към онова, което сме изгубили.
— Имахме разногласия. Трудно се разбирахме.
Поглеждам го. Явно няма желание да ми разкаже. Мъжът, написал писмото — мъжът, който толкова дълго се е грижил за мен и който в крайна сметка ме е обичал достатъчно, за да ме остави, а после да се върне да ме вземе, — сякаш е изчезнал.
— Бен?
— Имахме разногласия — повтаря той.
— Преди смъртта на Адам или…
— И преди, и след.
Илюзията за взаимна подкрепа изчезва, изместена от грозно подозрение. Ами ако съм се карала и с Адам? Той би взел страната на своята приятелка, нали?
— Аз и Адам бяхме ли близки?
— О, да. Допреди да загубиш паметта си. Но и тогава бяхте близки, разбира се. Много близки.
Думите му ме зашеметяват като боксьорски удар. Давам си сметка, че Адам е бил невръстно момченце, когато моята амнезия го е лишила от майка. Естествено, никога не съм се запознавала с годеницата му; и когато съм го виждала, то е било като за пръв път.