Питам се какво ли ще се случи, ако загърбя стаята както е обгърната в мрак и се върна долу. Мога спокойно да мина покрай високия млад мъж, да продължа по коридора, да подмина и Бен, ако се наложи, и да напусна хотела.
Ще ме помислят за луда, естествено. Ще ме открият и ще ме върнат. А аз какво ще им кажа? Че жената, която нищо не помни, е била споходена от опасение, от лошо предчувствие? Ще стана за смях.
Нали съм дошла тук със съпруга ми. С намерението да се помирим. С Бен съм в безопасност.
И тъй, запалвам лампата.
В първия миг светлината ме заслепява, а когато очите ми се приспособяват, вече виждам ясно. В стаята няма нищо забележително. Няма от какво да ме е страх. Килимът е сиво-кафеникав, пердетата и тапетите — на флорални мотиви, които не си подхождат. Огледалата на тоалетката са три, разположени ветрилообразно, над нея — избеляла картина с птица; фотьойлът е ратанов, с възглавници, облечени в поредния флорален мотив; леглото е застлано с оранжева кувертюра на ромбоидни шарки.
Представям си какво разочарование би било да се озовеш в такава стая, когато си заминал на кратка почивка, но макар Бен да е направил резервация за тази потискаща обстановка, моето чувство не е разочарование. Страхът е прегорял, превърнал се е в потрес, в противното чувство, че нещо не е както трябва, макар че все още не мога да обясня защо.
След кратко колебание затварям вратата. Правя усилие да се успокоя. Държането ми е направо глупаво. Параноично. Трябва да ангажирам ума и ръцете си. Да върша нещо.
В стаята е студено, леко течение разклаща пердетата. Прекрачвам навътре, посягам да затворя прозореца, но преди това поглеждам навън. От тази височина уличните лампи и накацалите по тях притихнали чайки изглеждат доста далеч. Оглеждам покривите, виждам студената луна, увиснала в небето, и морето в далечината. Забелязвам очертанията на кея, на замъка пързалка, мигащите светлини.
И ето че сега думите ясно се открояват. Надписът над входа на кея.
Брайтън Пиър.
Потръпвам от студ, но въпреки това по челото ми е избила влага. Най-сетне откривам логика. Бен ме е довел в Брайтън. Но защо? Нима смята, че е по-вероятно да си спомня случилото се тук, в града, където животът ми е бил изтръгнат? Дали не си въобразява, че най-сетне ще успея да си спомня кой ми е причинил всичко това?
В дневника съм записала как доктор Наш ми е предложил да дойдем тук и аз съм казала „не“.
Откъм стълбището се чуват стъпки, гласове. Високият мъж сигурно води Бен насам, в нашата стая. Сигурно му помага за багажа. Двамата са подхванали чантата от две страни, на тесните площадки се изчакват единият да мине напред. Бен скоро ще бъде тук.
Какво ще му кажа? Че грешно си е направил сметката? Че идването ми тук няма да помогне? Че искам да си ида у дома?
Мога ли да постъпя по този начин, когато той иска единствено да ми помогне?
Връщам се към вратата. Ще поема поне по-леката чанта, после ще разопаковам нещата ни, ще си легнем, а утре…
Просветва ми. Утре отново паметта ми ще е бяло петно. Сигурно затова Бен е взел и своята чанта. Вътре са снимките. Налепеният албум. Ще се наложи да използва всичко, с което разполага, за да ми обясни отново кой е той и докъде сме стигнали.
Дали съм си взела дневника? — питам се. Спомням си, че съм го прибрала в багажа, при бельото ми. Опитвам се да си вдъхна спокойствие. Преди да си легна, ще го сложа под възглавницата, така че утре да го намеря и да го прочета. Всичко ще бъде наред.
Бен приближава. Чувам го на площадката. Говори с високия мъж, обсъждат закуската.
— Най-добре я донесете горе — чувам го да казва.
Пристъпвам към вратата и тогава я виждам. Отдясно. Отворената врата към банята. Вана, тоалетна, мивка. Всъщност подът е приковал погледа ми, изпълва ме с ужас. Плочките са наредени по необичаен начин; черни и бели, на идиотски диагонали.
Зяпвам. Сега вече цялата съм скована от студ. Като че ли чувам собствения си вик, но може и да е крясък на чайка, прелетяла край прозореца.
И тогава се досещам. Разпознавам шарката.
Не само Брайтън е останал в подсъзнанието ми.
Била съм тук и преди. В същата тази стая.
Вратата се отваря. Не казвам нищо, когато Бен влиза, но умът ми препуска. Това ли е стаята, в която съм била нападната? Защо ме е довел тук? Защо не ме предупреди? Толкова дълго и упорито е крил от мен, че съм била нападната, и изведнъж ме води тук, точно където се е случило?
Виждам, че високият мъж се задържа пред вратата, и ми се приисква да извикам, да го помоля да остане, но той се обръща, тръгва надолу и Бен затваря вратата. Сега вече сме само двамата.