Поглеждам дневника с кожената подвързия. Започвам да се вълнувам. Връзка с изгубеното минало, било то и съвсем скорошно.
— Целия ли го прочете?
— Да — отвръща той. — Почти. Смятам, че съм прочел всичко, което е важно.
Той млъква, извръща очи и се почесва по врата. Притеснява се, мисля си. И се чудя какво ли съдържа дневникът. Той допива последните капки в чашата си и казва:
— Не съм те принуждавал да ми го покажеш. Държа да знаеш това.
Кимам и на свой ред мълчаливо допивам кафето си, като с другата ръка прелиствам страниците. От вътрешната страна на корицата има списък с дати.
— Какво значат? — питам.
— Датите, на които сме се срещали. Както и тези, които сме планирали. Уговаряме се междувременно. Аз ти се обаждам да ти напомня, моля те да погледнеш в дневника.
Сещам се за жълтото листче между страниците на календар–бележника.
— Ами днес?
— Дневникът ти беше у мен. Затова написахме бележка.
Кимам и прелиствам нататък. Дневникът е изписан със ситен почерк, който не ми е познат. Страница след страница. Доста дни трябва да е отнело.
Чудя се как ли съм намирала време, но после се сещам за дъската в кухнята и отговорът идва от само себе си, не съм била заета с нищо друго.
Оставям дневника на масата. Някакъв младеж по джинси и тениска влиза и поглежда към нас после си поръчва, настанява се на една празна масичка и разтваря вестник. Повече не ме поглежда и моята двайсетгодишна същност се разстройва. Чувствам се като невидима.
— Ще тръгваме ли? — питам.
Връщаме се по същия път. Небето е притъмняло от облаци, лека мъгла се носи във въздуха. Земята под краката ми е разкаляна; имам чувството, че вървя подвижни пясъци. На детската площадка въртележката се движи, макар че никой не се вози на нея.
— Обичайно не се срещаме тук, нали? — питам аз, когато стигаме широката улица. — Имам предвид в кафенето.
— Не. Обикновено провеждаме сеансите в моя кабинет. Правим упражнения. Тестове и други такива.
— Тогава защо днес се видяхме тук?
— Всъщност исках само да ти върна дневника. Притеснявах се, че не е у теб.
— Защо, разчитам ли на него?
— В известен смисъл, да.
Пресичаме и продължаваме към къщата, в която живея с Бен. Виждам колата на доктор Наш паркирана на същото място, малката градина пред прозореца на къщата, късата пътека и спретнатите цветни лехи. И все пак не мога да повярвам, че живея точно тук.
— Ще влезеш ли? — питам. — Да те почерпя нещо?
Той клати глава.
— Не, няма да влизам. Благодаря за поканата. Трябва да вървя. С Джули имаме планове за вечерта.
Той спира за момент, поглежда ме. Забелязвам косата му: късо подстригана, старателно сресана на път; от друга страна, райетата на ризата не се връзват с хоризонталните райета на пуловера. Установявам, че е само няколко години по-възрастен от жената, която мислех, че съм, когато се събудих тази сутрин.
— Джули съпругата ти ли е?
Той се усмихва и клати глава.
— Не, приятелката ми. Годеницата ми всъщност. Сгодихме се. Все забравям.
Усмихвам му се в отговор. Би трябвало да запомня подобни детайли, струва ми се. Дребните неща. Навярно тъкмо тези незначителни подробности съм записвала в дневника си, малките кукички, на които е окачен цял един живот.
— Поздравления — казвам аз и той ми благодари.
Чувствам, че трябва да задам още въпроси, да проявя по-голям интерес, но едва ли има смисъл. Каквото и да ми каже, когато се събудя, ще съм го забравила. Аз имам само днес.
— Довиждане, Кристин. — Той се кани да си тръгне, но после извръща глава и ме поглежда. — В дневника ти са записани телефоните ми. Отпред. Обади се, ако искаш да се видим отново. За да продължим лечението. Приемаш ли?
— „Ако“? — Спомням си дневника, срещите, записани с химикалка до края на годината. — Мислех, че ни предстоят още сеанси.
— Ще разбереш, като прочетеш дневника. Сама ще си изясниш всичко. Обещавам ти.
— Добре — отвръщам. Давам си сметка, че му имам доверие, и това ме радва. Радвам се, че съпругът ми не е единственият, на когото да разчитам.
— От теб зависи, Кристин. Обади ми се, когато пожелаеш.
— Ще го направя — отвръщам и ето че той ми маха и се качва в колата си. Хвърля бърз поглед през рамо, излиза на пътя и изчезва.
Правя си кафе и отнасям чашата в дневната. Отвън се чува как някой свири с уста, от време на време го заглушава бръмчене на къртач и по някой изблик на смях, но цялата какофония утихва до леко бръмчене, когато сядам във фотьойла. Слънцето грее едва-едва през пердетата, но все пак усещам вяла топлина по ръцете и бедрата. Изваждам тетрадката от чантата.