Скръбта отново ме заля. Млъкнах.
Бен се беше вторачил в мен.
— Спомнила си си? Как…
— Записвам разни неща. От няколко седмици. Всичко, което успявам да си спомня.
— Къде? — Той повишаваше тон като че ли от гняв, макар да не разбирах за какво се ядосва. — Къде си писала? Не разбирам, Криси. Къде си записвала тези неща?
— В една тетрадка.
— В тетрадка — повтори той пренебрежително, сякаш бе най-обикновен бележник, пълен със списъци за пазаруване и телефонни номера.
— Дневник — уточних аз.
Той се размърда в стола, приведе се напред, сякаш да се изправи.
— Дневник? Откога?
— Не знам точно. От няколко седмици.
Нова пауза, последвана от въпрос:
— Може ли да го видя?
Раздразнението ми прерасна в желание за съпротива. И решителност да не му го показвам.
— Не — казах аз. — Още не.
Той сякаш се ядоса.
— Къде е? Искам да го видя.
— Бен, това е нещо лично.
— Лично? — изстреля той насреща ми. — Как така лично?
— Само за себе си съм го писала. Ще се чувствам неловко, ако го прочетеш.
— Защо? Писала ли си за мен?
— Разбира се.
— Какво си написала? Какво?!
Как да му отговоря? Поне за момента бях наясно колко много са измеренията на моето предателство към него. Упреците, изречени пред доктор Наш, мълчаливото ми недоволство. Съмненията, недоверието, подозренията. Спомних си лъжите, които бях изрекла, срещите с доктор Наш и Клеър, които бях запазила в тайна.
— Много неща, Бен. Записала съм много неща.
— Но защо? Защо ти е било да ги записваш?
Не можех да повярвам, че ми задава този въпрос.
— Искам да си обясня — отвърнах. — Да усетя живота си. Да съумявам да свържа един ден със следващия, като теб. Като всеки друг.
— Но защо? Не си ли щастлива? Не ме ли обичаш вече? Не искаш ли да бъдеш с мен тук?
Въпросът ме разтърси. Защо тълкуваше желанието да осмисля своя разпокъсан живот като желание за промяна?
— Не знам — отвърнах. — Какво е щастието? Щастлива съм, когато се събудя, струва ми се, макар че ако съдя по тази сутрин, по-скоро съм объркана. Не съм щастлива например, когато се погледна в огледалото и открия, че съм двайсет години по-възрастна, отколкото съм очаквала, че имам бели коси и бръчки около очите. Не съм щастлива, когато осъзная, че всичките тези години са били изгубени, били са ми отнети. Излиза, че в много моменти не съм щастлива. Но вината не е твоя. Щастлива съм, когато съм с теб. Аз те обичам. Имам нужда от теб.
Той се изправи и седна до мен. Заговори с омекнал глас:
— Съжалявам, просто се вбесявам, защото всичко е унищожено заради онази злополука с колата.
Гневът се надигна в мен, но аз го потиснах. Нямах право да му се ядосвам; той не знаеше какво съм научила и какво не.
— Бен — казах аз, — знам какво се е случило. Знам, че не е било злополука. Било е нападение.
Той застина. В пълна неподвижност. Гледаше ме с широко отворени, немигащи очи. За секунда си помислих, че не ме е чул, но ето че той попита:
— Какво нападение?
— Бен! — повиших глас аз. — Престани!
Не успях да се сдържа. Бях му казала за дневника, за мъчителните опити да подредя мозайката на моята история, а ето че той продължаваше да ме лъже, когато бе повече от очевидно, че знам истината.
— По дяволите, престани да ме лъжеш! Знам, че не е имало никаква злополука. Знам какво е станало с мен. Безсмислено е да се преструваш. Отричането на истината няма да ни доведе доникъде. Трябва да престанеш да ме лъжеш!
Той се изправи. Стори ми се огромен, както бе надвиснал над мен, блокирайки зрителното ми поле.
— Кой ти каза? Кой? Онази кучка Клеър ли? Тя ли си отвори мръсната уста да ти наговори тия лъжи? Тя ли си пъха носа, където не й е работа?
— Бен… — опитах се да го спра, но той ме прекъсна:
— Тя винаги ме е мразила. На всичко е готова да те настрои срещу мен. На всичко! Тя те лъже, скъпа. Криси, тя лъже. Повярвай ми.
— Не беше Клеър. — Наведох глава. Не можех да го погледна в очите. — От друг човек научих.
— От кого?
Аз мълчах.
— От кого? — викна той.
— Срещам се с един лекар — прошепнах. — Разговаряме. Той ми каза.
В първия миг Бен не каза нищо. Вместо това седна до мен, напълно неподвижно, само палецът на дясната му ръка бавно описваше кръгове около едно от кокалчетата на лявата. Усещах топлината на тялото му, чувах бавното му вдишване, сдържането на дъха, после изпускането на въздуха. Когато заговори, гласът му беше толкова тих, че с мъка разчленявах думите.