— Какъв лекар?
Не можех да измисля друго, освен истината.
— Името му е доктор Наш. Свърза се с мен преди няколко седмици.
Въпреки че думите излязоха от устата ми, имах чувството, че не аз разказвам собствената си история, а някой друг.
— И какво ти каза той?
Замислих се. Бях ли записала първия ни разговор?
— Не знам — отвърнах. — Мисля, че го нямам записано.
— Но си говорила с този доктор Наш? И той те е подтикнал да пишеш?
— Да.
— Защо?
— Искам да се оправя, Бен.
— И получава ли се? Какво сте правили вие двамата? Да не ти дава наркотици?
— Не, подлага ме на изследвания и тестове. Правиха ми скенер…
Палецът спря да се движи. Бен се обърна с лице към мен.
— Скенер? — повтори той неестествено високо.
— Да. Ядрено-магнитен резонанс. Доктор Наш смяташе, че може да помогне. Не са разполагали с такава техника в началото на болестта ми…
— Къде? Къде са ти правили този скенер? Ами тестовете? Къде си ходила за тези тестове? Кажи ми!
Започваше да ме обзема объркване.
— В кабинета му. В Лондон. Там има и скенер. Не си спомням точно.
— И как си ходила дотам? Как човек като теб може да стигне до лекарски кабинет? — Гласът му беше креслив, настойчив. — Как?
Опитах се да говоря спокойно, да върна разговора към някаква по-солидна почва.
— Той ме вземаше от тук. И ме караше до…
По лицето на Бен премина разочарование, което бързо се смени с гняв. Не знаех какво да очаквам. Не съм имала намерение разговорът да протече така, не съм искала да става толкова сложно.
Трябваше да се опитам да му обясня.
— Бен… — започнах аз.
Не бях подготвена за онова, което последва. В гърлото на Бен се надигна глухо стенание. То като че ли бързо набра сила, той не можеше повече да го сдържа и от устата му излезе ужасяващо хриптене, все едно нокти дращеха по стъкло.
— Бен? Бен! Какво ти е?
Той залитна, обърна се, за да не виждам лицето му. В първия миг се разтревожих да не е получил някакъв пристъп. Изправих се и протегнах ръка, за да се хване за мен.
— Бен!
Той не пое ръката ми, но успя да запази равновесие. Когато се обърна към мен, лицето му беше яркочервено, очите — широко отворени. В ъгълчетата на устата му се бе събрала слюнка. Лицето му приличаше на гротескна маска, толкова различни бяха чертите му от онези, които все пак познавах.
— Проклета тъпа кучка — процеди той и тръгна към мен. Аз се свих. Лицето му бе на сантиметри от моето. — Откога продължава тая история?
— Бен, аз…
— Кажи ми! Говори, мръсница такава. Откога?
— Няма никаква история! — възпротивих се аз. Страхът се надигна в гърдите ми. Задържа се на повърхността, после потъна. — Нищо!
Устата му дъхтеше на погълнатата храна. Месо и лук. Пръски слюнка ме удряха в лицето, по устните. Усетих топлата мокрота на гнева му.
— Ти спиш с него. Не ме лъжи.
Коленете ми се удариха в ръба на канапето, опитах се да мина встрани, да се отдалеча от него, но той ме сграбчи за раменете и ме разтърси.
— Винаги си била такава. Тъпа лъжлива кучка. Не знам как съм се заблудил, че с мен ще бъдеш различна. И какви си ги вършила, а? Тайно си се измъквала, докато съм бил на работа? Или си го привиквала тук? А може би сте го правили в кола на някое пусто място?
Ръцете му стегнаха хватката, пръстите и ноктите се впиха в кожата ми през блузата.
— Бен! Причиняваш ми болка! — извиках с надеждата да го стресна, да го накарам да се опомни. — Бен! Престани!
Той спря да трепери, охлаби хватката едва забележимо. Недоумявах какво се бе случило, какво бе предизвикало конфронтацията. Струваше ми се невъзможно мъжът, сграбчил раменете ми с изкривено от ярост и омраза лице, да е написал писмото, което ми даде Клеър. Как бяхме стигнали до тук, настръхнали, враждебно подозрителни един към друг? Колко провали в общуването помежду ни бяха ни довели до това положение?
— Не спя с него — казах аз. — Той ми помага. Помага ми да оздравея, за да мога да водя нормален живот. Тук, с теб. Не искаш ли това? Бен?
Очите му се стрелкаха из стаята.
— Бен? — повторих аз. — Говори с мен! — Той замръзна. — Не искаш ли да се оправя? Нима не си се надявал да се случи? — Започна да клати глава бавно, от едната страна на другата. — Знам, че си го искал, през цялото време. — Вече плачех, по лицето ми се стичаха сълзи, но не спирах, хлипах и продължавах да говоря. Той все още не ме пускаше, но вече ме държеше съвсем леко и аз хванах ръцете му. — Видях се с Клеър. Тя ми даде писмото ти. Прочетох го, Бен. След толкова години. Прочетох го.