Какво искам аз всъщност? За бягство ли жадувам? Да се махна от Бен?
Не. И все пак искам да седнем и да поговорим като разумни хора. И той да ме разбере; както и аз него. Нима не е възможно?
В такъв случай защо звъня на Клеър? Защото само Клеър може да ми помогне, да помогне и на двама ни.
А вероятно и тя не може.
Открих телефона, който доктор Наш ми е дал. Беше ме предупредил да не го търся у дома. „Обаждай се на служебния“ така ми каза.
Късно е. Сигурно си е тръгнал. Сега е с Джули и ще прекара вечерта с нея. Ще правят каквото правят нормалните хора. Нямам представа какво значи това.
Набрах номера. Не чух сигнал. Записан глас ме уведоми, че имам грешка, посъветва ме да проверя номера и да опитам отново; изпълних инструкциите, но пак се получи същото. Сега вече разполагах само със служебния му телефон.
Поседях така известно време. Безпомощна. Вторачена във входната врата с надежда фигурата на Бен да се появи в матираното стъкло и да извади ключа, но и със страх.
В някакъв момент реших, че не мога да чакам повече. Качих се на горния етаж, съблякох се, пъхнах се в леглото и написах ето това. В къщата все още няма никой друг. Скоро ще затворя тетрадката, ще я сложа под възглавницата, ще загася лампата и ще заспя.
После ще забравя и ще остане само този дневник.
Страх ме е да вдигна листа, да не би следващият да е празен… не, има още.
26 ноември — пише отгоре.
Той ме удари в петък. Два дни не съм написала нищо. През цялото това време сигурно съм вярвала, че всичко е наред.
Кой знае какви ми ги е разправял. Лицето ми е охлузено и ме боли. Няма как да не съм се досещала, че нещо не е наред, нали?
Днес ми каза, че съм паднала. Пробута ми най-тъпото клише и аз се хванах. И защо не? Колко пъти му се е налагало да обяснява коя съм аз, кой е той и как се е стигнало до това, като се събудя, да не знам къде съм, да се виждам в огледалото с десетилетия по-възрастна, отколкото предполагам, тъй че защо да оспорвам неговото обяснение за причината окото ми да е синьо и подуто, а устната сцепена?
Плюс това навярно такова е било желанието ми — да му повярвам. Може би отказът би бил равнозначен на признание, за което още не съм готова. И тъй, денят започна. Целунах го, преди да тръгне за работа, раздигнах масата след закуската. Напълних ваната.
А после влязох тук, открих дневника и научих истината.
Празни редове. Не съм споменала доктор Наш, струва ми се. Да не би той да ме е изоставил? Да не би да съм намерила дневника без неговата помощ?
Или съм престанала да го крия? Продължавам да чета.
По-късно се обадих на Клеър. Никой не вдигна и аз седнах в дневната. С нищо не успявах да се разсея. Хващах някое списание, после го връщах на място. Пуснах телевизора и прекарах половин час, зяпайки в екрана, без да забележа какво предават. Погледнах дневника, неспособна да се концентрирам, неспособна да пиша. Отново набрах номера й, няколко пъти всъщност, и все същият запис ме подканяше да оставя съобщение. Минаваше обяд, когато тя се обади.
— Криси! Как си?
Чувах Тоби, който си играеше някъде наблизо.
— Добре съм — отвърнах, макар да не отговаряше на истината.
— Щях да ти се обадя — извини се тя. — Чувствам се отвратително, а е едва първият ден от седмицата!
Понеделник. Дните не значат нищо за мен; всеки един се стопява неотличим от онзи, който го е предхождал.
— Какво има? — попитах.
— А, нищо. Ядосвам се с Роджър. По-точно със съпругата му. Играе ни по нервите. Цял ден висяхме при адвоката, нали си представяш?
Не можех да си представя, разбира се.
— Трябва да те видя — казах в слушалката. — Можеш ли да дойдеш?
— У вас ли? — Тя сякаш се изненада.
— Да — отвърнах. — Моля те. Искам да поговорим.
— Какво има, Криси? Прочете ли писмото?
Поех си дълбоко въздух, неволно снижих глас до шепот.
— Бен ме удари.
Чух я как ахна, може би от изумление.
— Какво?
— Преди няколко дни. Насинена съм. Той ми каза, че съм паднала, но аз съм записала, че ме е ударил.
— Криси, няма начин Бен да те е ударил. Изключено. Той не е способен на такова нещо.
Обзе ме съмнение. Да не би всичко да е плод на въображението ми?