— Имам го записано в дневника — жално казах аз.
Тя помълча миг-два, после попита:
— Според теб защо те е ударил?
Вдигнах ръце към лицето си, напипах подутините около очите ми. Усетих прилив на гняв. Беше ясно, че тя не ми вярва.
Върнах се мислено към онова, което имах черно на бяло.
— Казах му, че пиша нещо като дневник. Че съм се видяла с теб, също и за срещите с доктор Наш. Казах му, че знам за Адам, и го помолих да престане да се преструва, че не е съществувал. Казах му, че си ми дала неговото писмо и че съм го прочела. И тогава той ме удари.
— Просто така?
За момента обидите, които бе изрекъл, и обвиненията му бяха още в главата ми.
— Развика ми се. Нарече ме кучка. — В гърдите ми се надигна ридание. — Той… обвини ме, че спя с доктор Наш. Аз отрекох, а после…
— После какво?
— Тогава ме удари.
Тишина, после гласът на Клеър:
— Друг път удрял ли те е?
Замълчах. Нямаше как да знам. Може би да. Очевидно на Клеър й бе трудно да си представи, че Бен е способен на жестокост, но напълно възможно бе в отношенията помежду ни поначало да е имало насилие. В главата ми проблесна образ: аз и Клеър на демонстрация, вдигнали саморъчно направени плакати — „Зачитайте правата на жените“, „Не на домашното насилие“ — и си спомних как, макар да съчувствах на жените, обвързали се със съпрузи побойници, с които продължават да живеят, бях гледала на тях снизходително. Не разбирах защо просто не си тръгнат. Те са слаби, мислех си. Слаби и глупави.
Възможно ли бе и аз да съм попаднала в същия капан?
— Не знам — отвърнах на въпроса на Клеър.
Тя помълча малко, после каза:
— Трудно ми е да си представя Бен да удари когото и да било, но може би не е невъзможно. Господи! Той ме караше да се чувствам виновна, че ям месо. Помниш ли?
— Не — отвърнах. — Нищо не помня.
— По дяволите! Извинявай. Просто ми е трудно да си представя, че би посегнал на някого. Не докосваше нито месо, нито риба. Той дори муха не би убил!
Порив на вятъра развява завесите. Чувам тракането на влак в далечината. Писъци откъм кея. Долу на улицата някой изругава, следва пукотът на строшено стъкло. Нямам желание да чета по-нататък, но знам, че трябва.
Побиха ме студени тръпки.
— Бен е вегетарианец?
— Не ми казвай, че не знаеш — засмя се тя.
Извиках в ума си вечерта, когато ме удари. Парче месо, бях написала. Грахчета плуват в редкия сос.
— Не мога да си спомня — отвърнах. Изправих се и отидох до прозореца. По шосето нямаше движение, дърветата в градината отсреща леко се поклащаха от вятъра. — Но не ми се вярва. Бен яде месо. Не е вегетарианец. Поне сега. Да не би да се е променил?
Чух как Клеър изпусна въздуха от дробовете си. Настъпи продължително мълчание.
— Клеър? — Тишина. — Клеър? Там ли си?
— Да — най-сетне се обади тя. Звучеше ядосана. — В момента му звъня. Ще разнищя тая история. Той къде е?
В гърдите ми се надигна паника. Не исках тя да говори с него и в същото време го желаех.
— Сигурно е в училището. Каза ми, че няма да се върне преди пет.
— В училището? — повтори тя. — Сигурно имаш предвид университета. С преподаване ли се занимава?
Страх, който дори не можех да назова, започна да нараства в мен.
— Работи в едно училище наблизо — отвърнах. — Не мога да си спомня името.
— И какво прави там?
— Учител е. Завежда катедрата по химия. Така ми каза, струва ми се. — Почувствах се виновна, че не знам какво работи съпругът ми, че не мога да си спомня как печели парите, с които се издържаме. — Не си спомням — признах.
Вдигнах очи и зърнах подпухналото си лице, отразено в стъклото на прозореца. Чувството за вина се изпари.
— Учител? — питаше Клеър. — В кое училище?
— Не знам — отвърнах. — Мисля, че не ми е казвал.
— Нито веднъж?
— За тази сутрин съм сигурна, че не е. А за мен това е все едно никога.
— Извинявай, Криси — въздъхна тя. — Не исках да те разстройвам. Въпросът е… — Долових, че й хрумна нещо друго, затова не довърши изречението. — Можеш ли да намериш името на училището?
Спомних си, че на горния етаж има кабинет.
— Мисля, че да. Защо?
— Искам да се обадя на Бен, да говоря с него. За да се уверя, че ще си бъде у вас, когато дойда следобед. Не искам напразно да се разкарвам!
Забелязах, че се опитва да придаде хумористична нотка на гласа си, но не й го казах. Чувствах се безсилна, не можех да реша как е най-добре да постъпя, затова предпочетох да отстъпя пред моята приятелка.