— Искаш ли да затворя и пак да ти се обадя? — попитах, но тя каза, че ще изчака на телефона.
Внимателно оставих слушалката и се качих на горния етаж. В кабинета всяко нещо си беше на мястото, купищата книжа бяха наредени на спретнати купчини върху бюрото. Не ми отне дълго да открия някакъв формуляр; писмо за отминала родителска среща.
— „Сейнт Ан“ — казах, когато се върнах. — Да ти дам ли телефона?
Тя отвърна, че и сама ще го намери.
— Ще ти се обадя малко по-късно.
Отново пристъп на паника.
— Какво ще му кажеш? — попитах.
— Ще разнищя тая история — повтори тя. — Повярвай ми, Криси. Трябва да има някакво обяснение, нали?
— Да — отвърнах и затворих.
Нямах представа какво ще се случи. Чувствах се напълно безсилна. Внезапно ме обхвана страх. Ами ако първото ми предположение е било правилно? Ами ако Клеър и Бен все още са любовници? Може би в момента тя му звъни, предупреждава го. Тя подозира нещо, казва му сигурно. Бъди нащрек.
Спомних си прочетеното в дневника същия ден. Доктор Наш ми бе разкрил, че навремето съм проявявала признаци на параноя. Твърдяла си, че лекарите са в заговор срещу теб — това бяха неговите думи. Беше го потвърдила и доктор Уилсън. Склонност към конфабулация. Измислици.
Ами ако всичко това се повтаря? Ами ако съм съчинила тая история от начало до край? Всичко в дневника ми може да се окаже измислица. Параноя.
Припомних си казаното от доктор Наш в отделението, написаното от Бен в писмото. На моменти ставаше агресивна. Дадох си сметка, че може аз да съм предизвикала свиването. Първа да съм нападнала Бен. Той ми е отвърнал и после горе в банята съм взела химикалката и съм обяснила инцидента с една измислица.
Ами ако написаното в дневника означава, че състоянието ми отново се влошава? И че скоро наистина ще стане неизбежно да се върна в Уеъринг Хаус?
Вцепених се. Внезапно ме връхлетя мисълта, че това е причината доктор Наш да настоява да ме заведе там. За да ме подготви за връщането.
Не мога да направя друго, освен да чакам Клеър да позвъни.
Отново празни редове. Това ли се готви? — питам се. Дали ще се опита да ме върне в Уеъринг Хаус? Поглеждам към вратата на банята. Няма да го допусна, мисля си. Но как мога да го спра?
Има един последен запис от по-късно същия ден. Понеделник, 26 ноември. Добавила съм и часа: 6:55 вечерта.
Тя ми се обади след по-малко от половин час. А сега умът ми се люшка. Като махало. От едно нещо към друго и после обратно. Знам какво ще направя. Не знам какво ще направя. Знам… А може би по-точно е да се каже, че не се люшка, не отскача между два варианта, а намира трети и го превръща в център на орбита, в която кръжи. Вече треперя неудържимо, когато стигам до истината: аз съм в опасност.
Тази надвиснала опасност е осезаема и в същото време единственото, на което съм способна, е да взема химикалката и да я опиша. Да я опазя, докато не е станало късно.
Вече съм отгърнала на първата страница с намерението да запиша Не се доверявай на Бен, тъй че дори да не се зачета, да се натъкна поне на тези думи утре, когато се събудя, но виждам, че това вече е написано. Думите са там.
Не помня да съм ги писала. Но всъщност аз нищо не помня.
Празни редове, после текстът продължава.
Гласът й в слушалката ми се стори колеблив.
— Криси — каза тя. — Слушай.
Тонът й ме стресна. Седнах.
— Какво?
— Трябва да ти кажа нещо. Сутринта потърсих Бен. На телефона на училището.
Преглътнах на сухо. Заля ме усещането, че се нося без посока, в непознати води.
— Какво ти каза той?
— Не съм говорила с него. Исках само да се уверя, че действително работи там.
— Защо? — попитах аз. — Не му ли вярваш?
— Лъгал е и за други неща.
Нямаше как да не се съглася, но все пак попитах:
— Защо ще лъже за нещо такова? Защо ще ми казва къде работи, ако не отговаря на истината? А на теб как ти хрумна да провериш?
— Изненадах се, че работи в училище. Нали знаеш, все пак той е архитект. — Не знаех, разбира се. Откъде можех да знам? Не казах нищо. Тя продължи: — Последния път, когато говорих с него, се канеше да основе самостоятелно бюро. И ми се стори странно, че е постъпил на работа в училище.
— И какво стана? Какво ти казаха?