— Не можели да го безпокоят. Бил зает, имал час.
Отдъхнах си. Поне за това не ме бе излъгал.
— Сигурно е променил решението си — казах. — Относно кариерата. — Чувах се какво изричам, но сама не си вярвах. — Ще го попитаме, като се прибере.
Нова пауза.
— Криси? По телефона казах, че искам да му изпратя документи. В писмо. И поисках да знам на каква длъжност е.
— И?
— Не е никакъв завеждащ катедра по химия. Нито по естествени науки. На нищо не е шеф. Помощник е в лаборатория.
Тялото ми направи гърч. Може да съм ахнала, не помня. Още една лъжа се добавяше към предишните.
— Сигурна ли си? — Клеър мълчеше. — Но защо? Защо ще лъже за такова нещо?
Умът ми заработи трескаво, за да отгатна сама каква е причината. Възможно ли бе да се е чувствал неловко? Да се е притеснявал какво ще си помисля, ако науча, че от преуспяващ архитект се е превърнал в помощник-лаборант в квартално училище? Нима смяташе, че съм толкова плиткоумна, че ще го обичам повече или по-малко в зависимост от начина, по който изкарва пари?
Внезапно всичко си дойде на мястото.
— Господи — прошепнах, — аз съм виновна!
— Не! — буйно възрази Клеър. — Не е твоя вината.
— Напротив! Заради напрежението от грижите за мен. Заради необходимостта сам да се справя. Всеки Божи ден. Сигурно е пред срив. Може би той самият не знае кое е истина и кое не. — Разтаках се. Искаше ми се Клеър да е до мен и да не бяхме започвали този разговор, докато не дойде. — Сигурно е непоносимо. Дори и скръбта трябва да превъзмогва сам.
По линията настъпи тишина, но след миг Клеър попита:
— Каква скръб?
Казах си, че проявява безчувственост, грубост дори. Може би беше забравила колко отскоро знам за загубата.
— Адам — казах аз. И дори само изричането на името ми причини болка.
— Какво за Адам?
Просветна ми. Господи, помислих си. Тя не знае. Бен не й е казал. Осъзнаването ме сломи: трябваше отново да преживея мъката, да й разкажа за моя мъртъв син, да я успокоявам, когато научи истината, макар че през цялото това време аз копнеех да намеря кой да ме утеши. Напълних дробовете си с въздух и се изправих.
— Той е мъртъв — казах аз.
— Мъртъв? — смаяно повтори Клеър. — Кога? Как?
— Не знам точно кога. Бен като че ли ми каза, че станало миналата година. Бил е убит във войната.
— Каква война?
— В Афганистан.
И тогава Клеър каза:
— Криси, за какво ще ходи в Афганистан? — Прозвуча ми странно, сякаш се зарадва.
— Бил е в армията — отвърнах аз, но ето че сама се усъмних в думите си. Все едно най-сетне се докосвах до истина, която съм знаела през цялото време, но разумът ми е отказвал да я приеме. Чух как Клеър изсумтя, все едно й беше забавно. — Клеър — казах аз, — какво има? Какво не разбирам?
— Криси — каза тя. — Криси, скъпа, Адам не е бил в армията. Никога не е ходил в Афганистан. Той живее с приятелката си Хелън. Занимава се с компютри. Аз съм неговата кръстница, помниш ли? Чуваме се, макар и рядко.
Отне ми известно време да отгатна защо така настойчиво говори в сегашно време, но тя ме изпревари:
— Миналата седмица му позвъних, след като се срещнахме с теб. — Тя вече се смееше с глас. — Нямаше го вкъщи, но говорих с Хелън. Адам е жив!
Спрях да чета. В стаята е тихо. Нищо не чувам. Нищо не усещам. Просто се чувствам олекнала. Празна. Сякаш ще падна назад или ще отлетя. Смея ли да повярвам? Искам ли? Подпирам се на тоалетката и продължавам да чета, като смътно отбелязвам, че вече не чувам да шуми водата на душа.
Не помня какво стана после. Беше днес следобед, но аз губя нишката на времето. С мисълта си улавям само фрагменти, отделни моменти, но всеки е откъснат от останалите, сякаш са разпилени мъниста от някога цяла огърлица.
Трябва да съм залитнала и да съм се хванала за някакъв стол.
— Той е жив? — От гърлото ми излезе хрип, после дойде отрицанието. — Не. — Стомахът ми се обърна, преглътнах с усилие на волята. Мярна ми се вероятността Клеър да ме лъже, трябваше да го чуя отново. — Наистина ли е жив?
— Да — извика тя. — Да!
— Но… Но аз видях вестника. Изрезка всъщност. Там пишеше, че е бил убит.
— Няма начин да е истинска, Криси. Не е възможно. Той е жив.
Отново отворих уста, но ме зашемети взрив от емоции. Радост. Спомням си радостта. Чистото ликуване от съзнанието, че Адам е жив, защипа като мехурче на езика ми, но примесено с горчивия кисел привкус на страха и болката. Защо ме лъжеше Бен? Нарочно ли искаше да ме боли? Спомних си синините, представих си с каква сила ме е удрял, след като още си личат. Може би проявлението не е само физическо, може би в определени дни му доставя удоволствие да ми казва, че синът ми е мъртъв, за да види с очите си болката, която ми причинява. Възможно ли бе в други дни, когато си спомням бременността или раждането, той просто да ми казва, че Адам е заминал някъде, че работи в чужбина, че живее в другия край на града? Възможно ли бе да избира каква да е съдбата на нашия син в зависимост от това колко ми е ядосан?