В такъв случай защо не съм записала нито една от тези фалшиви версии, с които ме е мамил?
В главата ми нахлуха асоциации, образи на Адам, какъвто си го представях сега, фрагменти от събития, които навярно съм пропуснала, но нищо не се задържаше. Всяка мисъл се изплъзваше и изчезваше. Оставаше единствено надеждата, че е жив. Жив. Синът ми е жив. Мога да го видя.
— Къде е той? — попитах. — Къде е? Искам да го видя.
— Криси, Криси! — викна Клеър. — Запази спокойствие.
— Но…
— Криси — прекъсна ме тя. — Идвам при теб. Стой там.
— Клеър! Кажи ми къде е той!
— Тревожа се за теб, Криси. Моля те…
— Но…
— Криси, успокой се — повиши тон тя и ето че една мисъл проби през мъглата на объркването: държа се истерично. Вдишах дълбоко и се опитах да се укротя.
Клеър трябва да бе доловила пренастройката. Гласът й омекна.
— Адам живее в Бърмингам.
— Но нима не знае къде живея аз? — възкликнах. — Защо не идва да ме вижда?
— Криси… — започна тя.
— Защо? Защо не идва у нас? Да не би да не се разбира с Бен? Затова ли?
— Криси, Бърмингам е доста далеч. Адам има много работа, зает е.
— Какво ми казваш?
— Вероятно не може да идва до Лондон толкова често.
— Да, но той…
— Ти мислиш, че изобщо не идва. Не ми се вярва. Може би идва когато може.
Замлъкнах. Много неща не проумявах. Но Клеър сигурно беше права. В крайна сметка си водех дневник едва от няколко седмици. А преди това може и да беше идвал.
— Трябва да го видя. Искам да го видя. Смяташ ли, че може да стане скоро?
— Не виждам пречка. Но ако Бен наистина ти казва, че е мъртъв, трябва да говорим първо с него.
Разбира се, мина ми през ума. Но какво ще каже той? Нали смята, че все още вярвам на лъжите му.
— Той скоро ще се прибере. Ти можеш ли да дойдеш? Да ми помогнеш да разплета мистерията.
— Разбира се — отвърна тя. — Разбира се. Нямам представа каква е тая бъркотия. Но ще говорим с Бен. Обещавам ти. Ще дойда сега. Тръгвам веднага.
— Сега? Веднага ли?
— Да. Тревожа се, Криси. Нещо не е наред.
Тонът й ме смути, но в същото време почувствах радостно вълнение при мисълта, че много скоро може да видя моя син. Прииска ми се да видя снимката му, на мига. Спомних си, че имаме само няколко и всичките са заключени. Изведнъж ми хрумна да попитам:
— Клеър, имали ли сме пожар?
— Какъв пожар? — озадачено попита тя.
— Ние нямаме много снимки на Адам. И никакви от сватбата ни. Бен казва, че сме ги изгубили в пожара.
— Какъв пожар? — повтори тя.
— Бен казва, че в предишната ни къща е имало пожар. Много неща сме изгубили.
— Кога?
— Не знам. Преди години.
— И нямате никакви снимки на Адам?
— Имаме няколко — отвърнах аз. — Не са много. Но нито една като голям. И нито една по време на ваканции. И от медения ни месец нямаме снимки. Нито от Коледа. Никакви.
— Криси — произнесе тя с тих, премерен глас. Като че ли долових някакво ново чувство. Страх. — Опиши ми Бен.
— Какво?
— Опиши ми го. Как изглежда Бен?
— Ами пожарът? Кажи ми първо за него.
— Не е имало никакъв пожар — отсече тя.
— Но аз съм записала, че си го спомням. Прекипяла мазнина. Телефонът звъни…
— Трябва да си си въобразила.
— Но…
Тя вече не криеше безпокойството си.
— Криси! Не е имало пожар. Бен щеше да ми каже. Хайде, опиши ми го. Как изглежда той? Висок ли е?
— Не много.
— Черна коса?
Мозъкът ми изключи. Бях го видяла сутринта, но образът бе изчезнал, останала бе само бегла представа.
— Да. Не. Не знам. Започва да побелява. Има шкембе, струва ми се. А може би не. — Изправих се. — Трябва да видя снимката му.
Качих се на горния етаж. И ги открих — снимките, залепени около огледалото. Аз и моят съпруг. Щастливи. Заедно.