— Косата му е… кестенява — казах в слушалката.
Отвън като че ли спря кола.
— Сигурна ли си?
— Да — отвърнах.
Двигателят изключи, вратата се затръшна. Дистанционното на колата изпиука силно. Снижих глас.
— Мисля, че Бен се прибира.
— По дяволите! Отговаряй бързо. Има ли белег?
— Белег — повторих. — Къде?
— На лицето, Криси. Пресича цялата му буза. От злополука при скално катерене.
Прегледах снимките, извадих онази, на която двамата със съпруга ми закусваме по халати. Той е щастливо усмихнат, но освен едва набола брада по бузите му няма и петънце. Страхът заплашва да ме парализира.
Чух входната врата да се отваря. И глас.
— Кристин! Скъпа! Прибрах се!
— Не — отвърнах в слушалката. — Няма белег.
В мембраната прозвуча съскащ звук, нещо между удивление и въздишка.
— Мъжът, с когото живееш — каза тя. — Не знам кой е. Но това не е Бен.
Завива ми се свят. Ужасът е неописуем. Чувам да се пуска водата в тоалетната, но нищо не мога да направя, продължавам да чета.
Не знам какво стана. Последователността определено ми се губи. Клеър се развика.
— По дяволите! — започна да ругае тя и дълго не спря. Не успявах да уловя и една фраза. Съзнанието ми се предаде на паниката. Чух как се тропна входната врата, ключалката прещрака. Какво можех да направя? Извиках към мъжа, когото бях смятала за свой съпруг.
— В банята съм — изрекох на пресекулки. Отчаяна. — Слизам след минута.
— Ще дойда — заяви Клеър. — Ще те измъкна от там.
— Добре ли си, скъпа? — извика мъжът, който не е Бен.
— Да — отвърнах.
Чух стъпките му по стълбите и се сетих, че не съм заключила вратата на банята. Снижих глас.
— Не сега — казах аз. — Той е тук. Ела утре. Когато ще бъде на работа. Ще си приготвя нещата. Ще ти се обадя.
— По дяволите! — отново изруга тя. — Добре. Гледай да запишеш в дневника. При първа възможност. Не забравяй.
— Помогни ми — казах. — Помогни ми!
Помислих си за дневника, скрит в гардероба. Трябва да остана спокойна, казах си. Да се престоря, че всичко е наред, поне докато стигна до него и запиша, че съм в опасност.
Затворих, когато той бутна вратата на банята.
Това е краят. Трескаво прелистих нататък, но друго няма. Следващите страници са празни, виждат се само червените линии на полето и бледосините редове. Те очакват продължението на моята история. Само че тя спира дотук. Бен беше открил дневника, бе махнал тези страници, а Клеър не беше дошла. Когато доктор Наш взе дневника ми — трябва да е било на 27, вторник, — не съм знаела, че нещо не е наред.
В един мълниеносен проблясък картината ми се изяснява, разбирам защо дъската в кухнята толкова ме е озадачила. Почеркът. Спретнатите равни главни букви по нищо не приличат на почерка в писмото, което ми даде Клеър. Някъде дълбоко в себе си бях отгатнала, че бележките и писмото не са писани от един и същ човек.
Вдигам очи. Бен — или мъжът, който се представя за Бен — излиза от банята. Застава пред мен, облечен в същите дрехи, изучава лицето ми. Не знам колко дълго се е крил вътре и ме е наблюдавал как чета откъснатите страници, но очите му не издават нищо. Откривам единствено равнодушна пустота, пълно безразличие към онова, което вижда, сякаш то не го засяга.
Чувам се как изхълцвам. Изпускам листовете. Те се пръскат на пода като ветрило.
— Ти! — успявам да изрека. — Кой си ти?
Той мълчи. Гледа листовете пред мен.
— Отговори ми! — В гласа ми звучи императивност, макар да се чувствам безсилна. Умът ми препуска в опит да отгатна кой може да е. Някой от дома, предполагам. Пациент? Не откривам никаква логика. Паниката за пореден път се прокрадва успоредно с новата мисъл, която се оформя, после изчезва.
Ето че той вдига очи към мен.
— Аз съм Бен — изговаря бавно, сякаш да ми внуши очевидното. — Бен. Твоят съпруг.
Пълзешком се дръпвам назад. Не е възможно. Абсурд. Блъскам си главата да изровя какво съм прочела, какво знам.
— Не — казвам аз и повтарям по-високо: — Не!
Той пристъпва към мен.
— Да, Кристин. И ти го знаеш.
Страхът ме сграбчва. Преминава в ужас, повдига ме, задържа ме за миг във въздуха, после ме стоварва в сътворения от него кошмар. Припомням си думите на Клеър. Това не е Бен. И тогава се случва нещо странно. Установявам, че не съм прочела тези нейни думи, а си спомням как ги е изрекла. В главата ми има следа от паниката в гласа й, от страстта, с която изруга, преди да ми каже до какво заключение е стигнала и да повтори „Но това не е Бен“.