Спомням си.
— Не — казвам аз. — Ти не си Бен. Клеър ми каза! Кой си ти?
— Не помниш ли снимките, Кристин? Онези около огледалото в банята? Ето, взех ги, за да ти ги покажа.
Той прави крачка към мен, посяга към чантата си, която още е на леглото.
— Виж! — Подава ми няколко снимки със завити краища, но аз не ги вземам. — Виж! — повтаря той и когато поклащам глава, взема първата, поглежда я, тика я пред очите ми. — Това сме ние. Виж, ти и аз. — На снимката сме двамата. Седим в някаква лодка, плаваме по река или канал. Зад нас се вижда тъмна мътна вода, някакви водорасли. И двамата изглеждаме млади, кожата ни е опъната на местата, където сега е отпусната, очите ни нямат бръчки, те са широко отворени, щастливи. — Не виждаш ли? Погледни! Това сме ние. Ти и аз. Преди години. Отдавна сме заедно, Криси. Дълги години.
Съсредоточавам се върху снимката. Нямам друг изход. Изплуват образи; ние двамата, слънчев следобед. Бяхме наели лодка. Не помня къде.
Той вдига друга снимка. На нея сме доста по-възрастни. Сякаш е скорошна. Стоим пред църква. Денят е мрачен, той носи костюм, здрависва се с някакъв мъж, който също е в костюм. Аз нося шапка, която като че ли ми създава трудности; трябва да я придържам, сякаш вятърът ще я отнесе. Не гледам в обектива.
— Тази е отпреди няколко седмици — продължава той. — Наши приятели ни поканиха на сватбата на дъщеря си. Помниш ли?
— Не — гневно отвръщам аз. — Не помня!
— Беше прекрасен ден — казва той и обръща снимката, за да я разгледа. — Прекрасен…
Спомням си какво съм прочела в дневника за реакцията на Клеър, когато й казах за вестникарската изрезка, съобщаваща за смъртта на Адам: „Не може да е истинска.“
— Покажи ми Адам — прекъсвам го аз. — Хайде! Покажи ми поне една негова снимка. Поне една.
— Адам е мъртъв. Умря, изпълнявайки воинския си дълг. Като герой.
— И все пак трябва да имаш снимка с него. Покажи ми една.
Той изважда тази с Хелън, която вече съм видяла. Нов прилив на гняв.
— Покажи ми поне една, на която сте двамата. Все някакви имаш, нали? Ако наистина си негов баща.
Той не казва нищо. Преглежда снимките в ръката си и за момент ми се струва, че наистина ще извади снимка на тях двамата заедно, но това не се случва. Ръцете му увисват до тялото.
— Не съм взел — казва той. — Останали са у дома.
— Ти не си негов баща, нали? Кой баща няма снимки със сина си? — Той присвива очи като че ли от яд, но аз не мога да се спра. — Кой баща би излъгал съпругата си, че синът им е мъртъв? Признай си! Ти не си бащата на Адам! Бен е неговият баща. — С произнасянето на името изникна образ. Мъж с тесни очила с тъмни рамки и черна коса. Бен. Повтарям името му, за да запечатам образа му в ума си. — Бен.
Името произвежда ефект върху мъжа, който стои пред мен. Лицето му помръква. Свежда очи надолу с неописуема тъга. Изрича нещо, но твърде тихо, за да го чуя, затова го моля да повтори.
— Не ти е нужен Адам — казва той.
— Какво?!
Гласът му укрепва, той ме поглежда право в очите.
— Адам не ти е нужен. Сега имаш мен. Нали сме заедно. Адам не ти е нужен. Бен не ти е нужен.
При тези думи малкото сила, която съм събрала, изчезва, а той сякаш се съвзема. Усмихва се и отново ме поглежда.
— Не се разстройвай — съветва ме бодро. — Какво значение има? Аз те обичам. Нищо друго не е важно. Нали? Аз те обичам и ти ме обичаш.
Той прикляка и протяга ръце към мен. Усмихва се и кима бързо-бързо, сякаш съм животно, което се опитва да подмами да излезе от дупката, в която се крие.
— Хайде — казва той. — Ела при мен.
Пълзешком отстъпвам още по-назад. Удрям се в нещо твърдо и усещам топлия лепкав радиатор зад гърба ми. Това ми помага да се ориентирам: намирам се под прозореца в далечния край на стаята. Той бавно напредва.
— Кой си ти? — повтарям аз, опитвайки се гласът ми да звучи равен и овладян. — Какво искаш?
Той спира. Все така е приклекнал пред мен. Ако протегне ръка, може да докопа стъпалото, коляното ми. Ако се приближи още малко, мога да го ритна, макар че не съм сигурна дали ще го достигна, а и съм боса.
— Какво искам ли? Нищо. Искам просто да сме щастливи, Криси. Както беше преди. Помниш ли?
Отново тази дума. Помниш. Минава ми през ум, че това е сарказъм.