Обзема ме напрежение. Нямам представа какво пише в този дневник. Какви ли шокиращи моменти и изненади се крият вътре? Може би и загадки. Виждам албума върху ниската масичка. В него се съдържа версия на моето минало, но според избора на Бен. Друга версия ли ще ми разкрие тази тетрадка с кожена подвързия? Разгръщам я.
Първата страница няма редове. В средата съм написала името си с черно мастило. Кристин Лукас. Цяло чудо е, че отдолу не виждам „Лично!“ Или „Не пипай!“
Все пак нещо е добавено. Нещо неочаквано, ужасяващо. По-стряскащо от всичко, което съм преживяла днес. Под името ми — със синьо мастило и главни букви — стоят пет думи:
Не се доверявай на Бен
Само че аз нищо не мога да направя, затова отгръщам страницата.
Започвам да чета моята история.
Втора част
Дневникът на Кристин Лукас
Петък, 9 ноември
Името ми е Кристин Лукас. На 47 години съм. Страдам от амнезия. Седя в това чуждо легло по копринена нощница, която мъжът на долния етаж (той твърди, че е мой съпруг и се казва Бен) очевидно ми е купил за 46-ия ми рожден ден, и пиша моята история. В стаята е тихо, свети само лампата на нощното шкафче — топло оранжево сияние. Имам чувството, че се нося във въздуха, обгърната от облак светлина.
Затворила съм вратата на спалнята. Пиша в уединение. Тайно. Чувам съпруга ми в дневната — меката въздишка на канапето, когато се привежда напред или се изправя, от време на време сподавено покашляне, — но ще скрия дневника, ако тръгне да се качва. Ще го пъхна под леглото или под възглавницата. Не искам да види, че пиша. Не искам да се стига дотам да му обяснявам защо го правя.
Поглеждам часовника на нощното шкафче. Наближава единайсет. Трябва да побързам. Представям си, че скоро ще чуя как секва звукът от телевизора, някоя дъска, която проскърцва, докато Бен прекосява стаята, лекото щракане на ключа за лампата. Дали ще отиде в кухнята да си направи сандвич, или да си налее вода? Или направо ще дойде да си легне? Не познавам навиците му. И за моите нищо не знам.
Защото нямам никакви спомени. Според Бен, а и според лекаря, с когото се срещнах следобед, докато спя, съзнанието ми неусетно ще изтрие всичко, което знам днес. Всичко, което съм вършила. Утре ще се събудя, както и тази сутрин. С мисълта, че съм още малка. И че целият живот с всичките възможности за избор е пред мен.
И тогава за пореден път ще открия, че греша. Изборите вече са зад гърба ми. Половината ми живот е зад гърба ми.
Лекарят се казва Наш. Той ми се обади сутринта, взе ме с колата си и ме откара в някакъв кабинет. На въпроса дали се сещам кой е отвърнах, че го виждам за пръв път; той се усмихна — добродушно все пак — и вдигна капака на компютъра, поставен на бюрото му.
Пусна ми някакъв филм. Видеоклип всъщност. В него ние двамата сме различно облечени, но седим на същите столове, в същия кабинет. Той ми подава молив и ме кара да рисувам разни форми на лист хартия, но като гледам само в огледалото, тъй че всичко изглежда обърнато обратно. Явно ми е било трудно, но докато гледах заснетото, виждах само моите сбръчкани пръсти и проблясващата брачна халка на лявата ми ръка. Когато свърших, докторът като че ли остана доволен.
— Ставаш все по-бърза — похвали ме той от екрана, после обясни: това означавало, че някъде дълбоко в себе си аз си припомням усвоеното от седмиците упражнения, дори да не помня самото упражнение. Тогава му се усмихнах, но не изглеждах доволна. Филмът свърши.
Доктор Наш затвори компютъра. Каза ми, че сме се срещали през последните няколко седмици, че имам тежко увреждане на „епизодичната памет“, както се изрази той. Което означавало, че не мога да си спомням събития, нито подробности от автобиографията си, и обикновено се дължало на някакъв неврологичен проблем. Структурен или химически, така каза. Или на хормонален дисбаланс. Много рядко се срещало и при мен като че ли се проявявало в особено остра форма. Попитах го колко остра и той ми даде пример: в някои дни не съм можела да си спомня друго, освен ранното си детство. Сетих се как се събудих тази сутрин: без никакви спомени от живота ми като зряла жена.
— „В някои дни“? — попитах.