— Не знам кой си — изричам аз едва ли не истерично. — Как така да помня? Никога преди не съм те виждала!
Усмивката изчезва. Лицето му посърва. Ето го критичния момент, сякаш за част от секундата предимството се накланя в моя полза и силите са изравнени.
Той отново се оживява.
— Знам, че ме обичаш. Така пише в дневника ти. С очите си видях. Знам, че искаш да сме заедно. Защо отказваш да си спомниш?
— Дневникът! Откога четеш дневника ми?
Той сякаш не ме е чул. Повишава тон едва ли не тържествуващо.
— Кажи де, кажи, че не ме обичаш.
Аз мълча.
— Видя ли? Не можеш. Не можеш да го кажеш. Защото ме обичаш. Не си спомняш, но ме обичаш. Винаги си ме обичала, Криси. Винаги.
И двамата сме на пода, един срещу друг.
— Спомням си как се запознахме.
Сещам се как ми е разказал — за разлятото кафе в университетската библиотека — и се чудя какво ли ще последва. Дали ще подхване същата история? Дали я е повтарял толкова пъти, че вече сам си вярва? Той продължава, без да ме изпуска от поглед.
— Ти работеше нещо. Ходеше в едно кафене всеки ден. Винаги сядаше до прозореца, имаше си любимо място. Понякога водеше и малко дете, но обикновено беше сама. Седеше с отворена пред теб тетрадка, или пишеше, или просто зяпаше навън. Беше толкова красива. Аз минавах оттам всеки ден на път към автобусната спирка и започнах да очаквам с нетърпение да тръгна към къщи, за да те зърна. Опитвах се да позная с какво ще си облечена, дали ще си с вързана или пусната коса, дали ще си поръчаш парче торта или сандвич. Понякога пред теб стоеше недокоснат кроасан, друг път в чинията бяха останали само трохи или дори нищо, само кафе. — Той се засмива, тъжно клати глава и аз си спомням разказа на Клеър за кафенето и разбирам, че говори истината. — Минавах оттам по едно и също време всеки ден и все не успявах да позная как решаваш кога да хапнеш. Отначало предположих, че имаш предпочитание за всеки ден от седмицата, но не се получи модел и реших, че може би връзката е определена дата. И от това нищо не излезе. Започнах да се чудя кога всъщност си поръчваш закуската. Помислих си дали не зависи от часа, когато идваш, тъй че започнах да излизам по-рано от работа и хуквах към кафенето с надеждата да видя кога пристигаш. И един ден теб те нямаше. Чаках, докато не се появи. Буташе детска количка и когато стигна до кафенето, се затрудни да влезеш. Изглеждаше толкова безпомощна пред това препятствие, че без да се замисля, аз пресякох улицата и ти държах вратата, докато влезеш. Ти ми се усмихна и ми каза „Много благодаря“. Беше толкова красива, Криси. Исках да те целуна още тогава, но не можех; и за да не си помислиш, че съм изтичал само за да ти помогна да влезеш в кафенето, аз те последвах и се наредих зад теб на опашката. Ти ме заговори, докато чакахме. „Много хора има днес.“ — „Да“, отвърнах аз, макар че в този час не беше чак толкова пълно. Просто исках разговорът да продължи. Поръчах си кафе и кифличка като твоята и за секунда се почудих дали да не попитам ще имаш ли нещо против да седна при теб, но докато ми направят кафето, ти вече си приказваше с някого, един от собствениците на заведението, струва ми се, тъй че седнах сам в ъгъла.
После започнах да ходя в кафенето почти всеки ден. Престрашиш ли се веднъж, става по-лесно. Понякога изчаквах да дойдеш или гледах да се уверя, че си вътре, преди да вляза, друг път карах на късмет. И ти ме забелязваше. Знам го. Започна да ме поздравяваш, подхвърляше по някоя дума за времето. И ето че веднъж се забавих и когато пристигнах, ти ме заговори: „Закъсняхте днес!“, докато минавах край теб с кафето и кифличката, и понеже забеляза, че няма свободни маси, предложи: „Защо не седнете тук?“ — и посочи стола на твоята маса, срещу теб. Този ден бебето го нямаше, тъй че попитах: „Сигурна ли сте, че нямате нищо против? Да не ви притеснявам?“ и после се ядосах, че съм изтърсил тая глупост, и се уплаших да не кажеш, че всъщност, да, наистина ще ти попреча. Но ти каза: „О, не, съвсем не! В интерес на истината, бездруго не ми върви. Ще ми бъде приятно малко да се разсея!“ И така разбрах, че искаш да си поговорим, а не просто да седна да си изпия кафето. Помниш ли?
Клатя глава. Решила съм да го оставя да говори. Да чуя всичко, което има да каже.
— Давай нататък — изричам аз и той продължава:
— Ами седнах при теб и си побъбрихме. Научих, че си писателка. Че имаш издадена книга, но втората нещо те затруднява. Попитах те за какво се разказва, но ти не пожела да ми кажеш. „Роман е — каза и после добави: — Или поне така се предполага.“ И изведнъж се натъжи, тъй че предложих да ти взема още едно кафе. Ти отвърна, че било много мило, но че нямаш пари в себе си да ме почерпиш и ти. „Не си нося чантата, когато идвам тук. Вземам пари само за едно кафе и нещо за хапване. За да не се изкушавам и да надебелея!“ Стори ми се странно — ако се съдеше по фигурата ти, изобщо нямаше причина да се притесняваш колко ядеш. Беше толкова тъничка. Въпросът е, че се почувствах поласкан. Така разбрах, че сигурно ти е приятно да си приказваме, а и ще се чувстваш задължена, тъй че ще трябва пак да се видим. Казах ти да не се притесняваш и отидох да взема по още едно кафе. И оттогава започнахме да се срещаме доста често.