Картината ми се изяснява. Макар да нямам памет, се досещам как стават тези неща. Случайна среща, разговор на чаша питие. Блазнещото усещане да разговаряш — да споделяш — с един напълно непознат, който не съди и не взема страна, защото просто не може. Постепенното установяване на близост, която води… до какво?
Виждала съм снимките, на които сме заедно — онези отпреди години, но и по-скорошните. Изглеждаме щастливи. Той е хубав. Не е красив като филмова звезда, но изглежда по-добре от повечето мъже. Не е трудно да разбера с какво ме е привлякъл. В някакъв момент трябва да съм започнала нетърпеливо да поглеждам към вратата, докато съм се опитвала да пиша, по-внимателно съм подбирала какво да облека, слагала съм си парфюм, когато тръгвам за кафенето. И един ден ни е хрумнало да идем на разходка, в някой бар или може би дори на кино и после това познанство неусетно е прескочило определена граница и е прераснало в нещо друго, нещо опасно.
Затварям очи, мъча се да си го представя и ето че започвам да си спомням. Двамата сме в леглото, голи. Семенна течност засъхва на корема ми, в косата ми, аз се обръщам към него, той избухва в смях и ме целува. „Майк — казвам аз. — Престани! Скоро трябва да тръгвам.“
Бен ще закъснее, няма кой друг да вземе Адам. „Престани!“ Той не ме чува. Навежда се, мустаците му докосват лицето ми и отново се целуваме, забравяме всичко, съпруга ми, детето ми.
Внезапно осъзнавам, че и друг път съм си спомняла този ден. Когато отново бях попаднала в кухнята на къщата, където съм живяла с Бен, не си бях спомнила съпруга си, а любовника си. Мъжът, с когото се чуках, докато Бен беше на работа.
Отварям очи. Отново съм в хотелската стая, той е все така на колене пред мен.
— Майк — казвам аз. — Името ти е Майк.
— Спомняш си! — възкликва той. Грейва от задоволство. Мускулите на лицето му потръпват — нещо средно между насмешка и гримаса. — Криси! Ти си спомняш!
У мен закипява омраза. Нима си въобразява, че това е игра?
— Спомних си името ти — отвръщам. — Нищо друго. Само името.
— Не си ли спомняш колко влюбени бяхме?
— Не. Не вярвам някога да съм те обичала, иначе със сигурност щях да си спомня нещо повече.
С тези думи искам да го нараня, но реакцията му ме изненадва.
— Бен обаче напълно си забравила. Нали? Значи не си го обичала. Нито пък Адам.
— Ти си побъркан. Как смееш, по дяволите! Обичала съм го, разбира се! Той е бил мой син!
— И все още е твой син. Но не би го познала дори ей сега да се появи. Нали? И смяташ, че това е любов? И къде е той? Къде е Бен? Изоставиха те, Кристин. И двамата. Аз съм единственият, който никога не е преставал да те обича. Дори и когато ме напусна.
Най-сетне получавам просветление. Откъде другаде ще знае той за тази стая, за миналото ми?
— Господи — едва изричам. — Ти си бил. Ти!
— Какво, Криси, скъпа? Какво аз?
— Не ме наричай „скъпа“. Побъркан извратеняк! Ти си ми причинил това! Ти си ме нападнал!
В този момент той окончателно скъсява дистанцията помежду ни. Обвива ръце около тялото ми, сякаш ме прегръща, започва да гали косата ми.
— Криси, скъпа — мърмори. — Криси, не говори така. Не го мисли. Това само ще те разстрои.
Опитвам се да го отблъсна, но той е силен. Притиска ме по-здраво.
— Пусни ме! Моля те, пусни ме!
Думите ми потъват в гънките на ризата му.
— Любов моя… — Той залюлява тялото ми както се успокоява дете. — Любов моя. Сладка моя, скъпа моя. Не биваше да ме напускаш. Нима не разбираш? Нищо от това нямаше да се случи, ако не си бе отишла.
Споменът отново се завръща.
Седим в кола. Късно вечерта е. Аз плача, а той зяпа през прозореца и не продумва.
— Кажи нещо — настоявам аз. — Каквото и да е. Майк?