— Не го мислиш сериозно. Не може да бъде.
— Съжалявам. Обичам Бен. Имаме си проблеми, да, но аз го обичам. Писано ми е да съм с него. Съжалявам.
Напълно съзнателно гледам да не усложнявам нещата, за да може да разбере. През последните няколко месеца малко по малко съм проумяла, че така е по-добре. Сложните неща объркват Майк. Той обича реда. Рутината. Нещата с предвидим резултат. Плюс това нямам желание да затъвам в подробности.
— Само защото дойдох у вас, това е причината, нали? Съжалявам, Криси. Няма да се повтори. Обещавам. Просто исках да те видя… и да обясня на съпруга ти…
— Бен — прекъсвам го аз. — Не се прави, че не знаеш името му. Бен.
— Бен — повтаря той, сякаш за пръв път произнася нова дума, чието звучене определено не му се нрави. — Исках да му обясня как стоят нещата. Да му кажа истината.
— Каква истина?
— Че ти не го обичаш вече. Обичаш мен. Искаш да бъдеш с мен. Само това щях да му кажа.
Чувам се как въздъхвам.
— Как не разбираш, че дори да беше истина, а то не е, не си ти човекът, който ще говори с него. Този човек съм аз. Нямаше право да се изтърсиш ей така.
Думите излизат от устата ми, а в главата ми се върти: какъв късмет, че Бен беше под душа, Адам си играеше в трапезарията и аз можах да убедя Майк да си отиде, преди да са го усетили. Тъкмо тази вечер окончателно бях решила да сложа край на тази връзка.
— Трябва да вървя — казвам. Отварям вратата, стъпвам на чакъла. — Съжалявам.
Той се накланя, за да ме погледне. Минава ми през ума, че все още го намирам привлекателен и ако не бе това увреждане от детството, за което само смътно се досещам, то тогава бракът ми щеше да е сериозно застрашен.
— Ще те видя ли пак? — пита той.
— Не — отвръщам аз. — Не. Съжалявам.
И ето ни тук, след толкова години. Той отново ме прегръща и най-сетне проумявам, че колкото и да съм се плашила от него, истинският ужас тепърва предстои. Започвам да пищя.
— Скъпа — казва той. — Успокой се. — Слага ръка върху устата ми и аз запищявам по-силно. — Успокой се! Някой ще те чуе!
Главата ми се отмята назад, блъска се в радиатора.
— Кристин!
Той ме е ударил, мисля си, или ме е разтърсил. Паниката ме връхлита.
— Престани! Престани!
Главата ми отново среща топлия метал и аз замлъквам. В гърдите ми изригва ридание.
— Пусни ме — увещавам го аз. — Моля те.
Той разхлабва хватката, но не достатъчно, за да се изплъзна.
— Как ме откри след толкова години? Как ме намери?
— Как съм те намерил? — учудва се той. — Та аз никога не съм те загубвал. — Нищо не разбирам. — Грижих се за теб. Винаги съм се грижил. Закрилях те.
— Ти си ме посещавал в болницата, в Уеъринг Хаус? Но…
— Не постоянно. Не ме пускаха винаги. Понякога им казвах, че идвам на посещение при друг пациент или че съм доброволец. Само и само да мога да те видя и да се уверя, че си добре. На последното място беше по-лесно. Всички тези прозорци…
Побиват ме ледени тръпки.
— Наблюдавал си ме?
— Трябваше да съм сигурен, че си добре, Крис.
— И се върна да ме вземеш, така ли? Не ти ли беше достатъчно онова, което ми причини тук, в тази стая?
— Когато разбрах, че онзи негодник те е напуснал, не можех да те оставя там. Знаех, че ще поискаш да бъдеш с мен. И че така е най-добре за теб. Трябваше да изчакам известно време, за да съм сигурен, че никой няма да ме спре. Но ако не бях аз, кой друг щеше да се грижи за теб?
— И те просто са ме пуснали с теб? — питам, защото ми звучи нелогично. — Не биха ме поверили на непознат!
Той не казва нищо. Чудя се какви ли лъжи им е наговорил, за да му позволят да ме вземе, после си спомням прочетеното в дневника: доктор Наш ми бе казал за жената от Уеъринг Хаус. Тя толкова се зарадвала, когато разбрала, че си се прибрала при Бен. Нов спомен нахлува в главата ми. Майк ме държи за ръка, докато подписва някакъв формуляр. Една жена, седнала зад бюро, ми се усмихва. „Ще ни липсваш, Кристин — казва тя. — Но вкъщи ще си щастлива. — Поглежда към Майк. — Със съпруга си.“
Проследявам погледа й. Не познавам човека, който ме държи за ръката, но знам, че съм омъжена за него. Сигурно е така. Той току-що ми го е казал.
— Господи! Откога се преструваш, че си Бен?
— Да се преструвам? — изненадва се той.
— Да — отвръщам аз. — Преструваш се, че си Бен, моят съпруг.
Той изглежда объркан. Питам се дали е забравил, че не е Бен. После лицето му посърва. Изглежда обиден.