— Да не мислиш, че съм го искал. Бях принуден. Нямаше друг начин.
Едва забележимо той отпуска ръце и ето че се случва нещо странно. Шеметът в главата ми спира и за миг, макар да съм все така в плен на ужаса, ме изпълва странно чувство на трезво спокойствие. От нищото изниква мисъл. Ще го надвия. Ще избягам. Трябва да успея.
— Майк? — започвам аз. — Знаеш ли, разбирам те. Сигурно ти е било много трудно.
Той ме поглежда.
— Наистина ли ме разбираш?
— О, да, наистина. Признателна съм ти, че си дошъл да ме вземеш. И че си ми осигурил дом. Че си се грижил за мен.
— Сериозно?
— Да. Като си помисля само какво щеше да стане с мен, ако не беше дошъл. Нямаше да издържа там.
Долавям, че той омеква. Натискът върху ръцете и рамото ми отслабва, появява се едва доловимо, но определено усещане за милувка, която ми е още по-противна, но търпя, защото знам, че има вероятност да ми отвори път за бягство. Защото в момента мисля единствено за бягство. Трябва да успея. Макар и за миг получавам пълно просветление — внезапно виждам всичко съвсем ясно. Колко глупава съм била, мисля си, да седя на пода, докато той беше в банята, и да чета откраднатите страници от дневника ми. Колко по-лесно би било просто да грабна листовете и да изляза. Но после си спомням, че едва когато прочетох дневника докрай, добих реална представа за истинската опасност. Тихият вътрешен глас отново се обажда. Ще избягам. Имам син, когото изобщо не си спомням. Ще избягам. Обръщам глава, за да го погледна, и започвам да галя ръката му, положена върху рамото ми.
— Защо не ме пуснеш? А после ще поговорим как е най-добре да постъпим.
Той като че ли се замисля.
— А какво ще правим с Клеър? Тя знае, че аз не съм Бен. Ти си й казала.
— Едва ли е запомнила — казвам отчаяно.
Той се изхилва — глух, задавен звук.
— Не ме прави на глупак. Винаги се държиш с мен, сякаш съм идиот. Не съм глупав, ясно ли ти е? Знам какво ще стане! Защото си й казала! Всичко развали!
— Не! — бързам да отрека. — Не, не съм. Мога да й се обадя. Ще й кажа, че съм се объркала. Че съм забравила кой си. Ще й кажа, че съм те помислила за Бен, но съм сгрешила.
Почти съм готова да повярвам, че е възможно да го убедя, но ето че той стопява надеждата.
— Тя никога няма да ти повярва.
— Напротив — отричам аз, макар да ми е ясно, че точно така ще стане и тя ще се досети, че всъщност я умолявам за помощ. — Повярвай ми.
— Защо ти трябваше да й звъниш? — изръмжава той.
Гняв помрачава лицето му, ръцете му стискат по-здраво. — Защо? Защо, Крис? Толкова ни беше хубаво, допреди да ти хрумне да й звъниш. — Разтърсва ме и изкрещява: — Защо? Защо?
— Бен — казвам аз, — причиняваш ми болка.
И тогава той ме удря. Чувам звука, когато ръката му среща лицето ми миг преди да усетя пронизващата болка. Главата ми отхвърча настрани, блъсва се в стената.
— Да не си посмяла да ме наречеш отново с това име — изсъсква той.
— Майк — бързам да се поправя, сякаш мога да залича грешката. — Майк…
Той не ме чува.
— Писна ми да бъда Бен. Отсега нататък ще ме наричаш Майк. Ясно? Майк. Затова сме тук. За да загърбим всичко, което е било. Написала си в дневника, че ако си спомниш какво се е случило тук преди години, ще си възвърнеш паметта. Е, сега сме тук. Затова те доведох. Така че си спомни.
— Ти искаш да си върна паметта? — питам недоумяващо.
— Разбира се, че искам! Аз те обичам, Кристин. Искам да си спомниш колко ме обичаше. Искам отново да сме заедно. Но истински. — Замлъква за малко и после добавя почти шепнешком: — Не искам повече да съм Бен.
— Но… — Подушвам киселия му дъх, в който е примесено и нещо друго. Питам се дали е пил. — Ще се помирим, нали, Криси? И ще си бъдем както преди.
— Както преди? — не успявам да се сдържа. Главата ми пулсира болезнено, носът ми тече. Кръв ли е това? — питам се. Спокойствието се изпарява. Повишавам тон, викам с пълен глас: — Искаш да се върна в твоята къща? Да продължим както преди? Ти наистина си побъркан!
Той вдига ръка да запуши устата ми и ето че лявата ми ръка е свободна. Посягам да го ударя, бръсвам лявата му буза, но не достатъчно силно. И все пак успявам да го изненадам. Той полита назад, пуска и другата ми ръка.
Макар и трудно, се изправям на крака.
— Кучка! — пъшка той, но аз правя крачка напред, прескачам тялото му и се мятам към вратата.
На третата крачка той ме сграбчва за глезена. Падам с трясък. Под тоалетката е пъхната табуретка, главата ми се удря в ръба и аз падам като покосена. Имам късмет, че тапицерията омекотява удара, но от сблъсъка тялото ми се усуква. Пронизваща болка пробожда гърба ми, забива се в шията, уплашвам се да не съм си счупила някой прешлен. Тръгвам пълзешком към вратата, но той не пуска глезена ми. Придърпва ме с пухтене и смазващата тежест на тялото му ме притиска, устните му са на сантиметри от ухото ми.