— Майк — проплаквам аз. — Майк…
Пред мен е снимката на Адам и Хелън — на пода, където Майк я е хвърлил. Питам се как я е намерил и тогава ми хрумва, че Адам ми я е изпратил в Уеъринг Хаус и той я е взел заедно с всички останали, когато ме е отвел от там.
— Тъпа кучка — съска той в ухото ми. Едната му ръка е увита около шията ми, с другата е сграбчил косата ми на топка. Дърпа главата ми назад. — Защо ти трябваше?
— Съжалявам — проплаквам отново. Не мога да помръдна. Едната ми ръка е останала под тялото ми, другата той притиска с коляно в гърба ми.
— Къде беше тръгнала, а? — ръмжи като животно. От цялото му същество струи омраза.
— Съжалявам — опитвам аз отново, защото друго не ми идва наум. — Съжалявам.
Спомням си дните, когато тази дума вършеше работа; тя беше достатъчна, за да се изглади всякакво напрежение.
— По дяволите, престани да го повтаряш!
Главата ми полита назад, после рязко клюма напред. Челото, носът, устата ми влизат в съприкосновение с пода. Призлява ми от смазващото хрущене, от застоялата воня на цигари. Надавам вик. В устата ми има кръв. Прехапала съм си езика.
— И къде щеше да избягаш? Ти не можеш да шофираш. Никого не познаваш. През повечето време дори не знаеш коя си. Няма къде да отидеш, няма. Толкова си жалка.
Сълзите потичат, защото той има право. Жалка съм. Нямам къде да отида, а и да имах цел, сама не бих се справила. Клеър не дойде и сега дори тя не знае къде съм. Съвсем сама съм, мога да разчитам единствено на този, който е причинил нещастието ми, а дори да оцелея, утре сутрин и това ще съм забравила.
Ако оцелея. Думите отекват в мен и за пръв път си давам сметка на какво е способен този мъж. Може и да не изляза жива от тук. Ужасът ме зашеметява, но ето че отново чувам тънкото гласче. Не, не допускай да умреш тук. Не и пред неговите очи. Не сега. Направи невъзможното, ако трябва.
Въпреки болката извивам гръб и успявам да освободя ръката си. Хвърлям се напред и сграбчвам единия крак на табуретката. Не знам защо, нито как ще ми послужи тя. Въпросът е да не се предавам, а това е единственото, което успявам да хвана. Табуретката е тежка, тялото ми е извито под неудобен ъгъл, но все пак успявам да се извъртя и я вдигам над главата си, където си представям, че е лицето на Майк. Моето оръжие се удря в нещо, окуражителен пукот, в ухото ми свисти хриптене. Той пуска косата ми.
Оглеждам се. Паднал е назад, притиснал челото си с длан. Между пръстите му бликват струйки кръв. Поглежда ме в пълно недоумение.
Не е време да се питам какъв трябва да е вторият ми удар. С табуретката или с голи ръце. С каквото и да е. Трябва да го обезвредя на всяка цена, за да мога да изляза от стаята, да се спусна по стълбите, да отворя вратата и да извикам за помощ.
Въпросът е, че губя ценни секунди. Успявам да се изправя, един дълъг миг се задържам на крака, загледана в тялото на пода пред мен. Каквото и да направя сега, минава ми през ума, той печели. Във всички случаи печели. Отнел ми е всичко, дори възможността да си спомня какво точно ми е причинил. Обръщам се и правя движение към вратата.
Той се хвърля към мен с неистов крясък. Блъсва ме с цяло тяло, двамата се удряме в тоалетката, политаме към пода.
— Кристин! — хрипти той. — Крис! Не ме изоставяй!
Протягам ръка. Стига само да успея да отворя вратата, някой ще чуе и ще дойде, нали?
Той ме хваща през кръста. Като някакво гротескно двуглаво чудовище се придвижваме по силата на моята инерция.
— Криси! Обичам те! — не млъква той.
Този хленч, добавен към нелепите думи, ме подтиква да напрегна сили. Още малко, и ще стигна. Почти докосвам вратата.
Внезапно нахлува спомен от онази нощ преди толкова години.
Аз съм в същата тази стая, на същото това място. Посягам към същата тази врата. Преливам от щастие. Стените си препращат една на друга мекото оранжево сияние от запалените свещи, пръснати из стаята, въздухът е наситен със сладостния аромат на розите от букета на леглото. „Ще се кача около седем, скъпа“ — пишеше на листчето, пъхнато в него, и макар бегло да се запитах какво ли прави Бен долу, съм доволна, че разполагам с тези няколко минути, преди да дойде. Така ми се удава възможност да събера мислите си, да си напомня, че съм била на косъм да го изгубя, да се порадвам на облекчението, че най-сетне съм сложила край на авантюрата с Майк, да благодаря на съдбата, че с Бен си изяснихме разногласията и си обещахме да тръгнем по нов път. Как съм могла да допусна дори за миг, че искам да бъда с Майк? Майк никога не би проявил такъв жест — да организира изненадваща среща в хотел на морския бряг, да ми прати букет цветя у дома, да ми напише романтично писмо, в което да ме увери колко ме обича въпреки скорошните ни търкания, да ми се закълне, че любовта му е завинаги. Бен е извикал детегледачка за цялата нощ и от мен се иска единствено да отида до хотела, да се регистрирам, а той ще дойде, щом приключи със задачите си за деня. Майк е твърде самомнителен, за да му хрумне това, поне дотолкова го познавам. При него всичко се подлага на проверка, чувствата се претеглят, сравнява се колко си дал и колко си получил в замяна и балансът най-често го разочарова.