Той не ми отговори и мълчанието му ми даде да разбера какво е искал да каже.
В повечето дни.
Има различни видове лечение за дълготрайната амнезия, увери ме той — лекарства, хипноза, — но на повечето вече съм била подлагана.
— Въпросът е, че ти притежаваш уникалната възможност сама да си помогнеш, Кристин.
Попитах го какво го кара да мисли така и той ми отговори, че съм била различна от повечето хора, страдащи от амнезия.
— Моделът на твоите симптоми сочи, че спомените ти не са загубени завинаги. В състояние си да помниш неща в продължение на часове. До момента, в който заспиш. Повечето пациенти с амнезия губят новите си спомени на всеки няколко секунди…
— И?
Той плъзна една тетрадка с кожена подвързия към мен.
— Смятам, че определено си струва да документираш лечението, чувствата си, всякакви впечатления или спомени, които ти изникнат. Ето тук.
Посегнах и взех тетрадката. Страниците бяха празни.
Това ли е моето лечение? Да си водя дневник? Искам да запомням нещата, не просто да ги записвам.
Той навярно долови разочарованието ми.
— Надявам се също така, че самото записване на спомените може да отключи други. Може да постигнем кумулативен ефект.
Замислих се. Какъв избор имах всъщност? Да си водя дневник или да продължа както досега, завинаги.
— Добре — казах аз. — Ще го направя.
— Радвам се — отвърна той. — Записал съм телефоните си отпред. Звънни ми, ако се почувстваш объркана.
Взех тетрадката и обещах да се постарая.
След дълга пауза той каза:
— Напоследък поработихме върху ранното ти детство. Разглеждахме снимки. Такива неща. — Той извади една снимка от папката на бюрото. — Ето какво ще ти покажа днес. Помниш ли я?
На снимката се виждаше къща. Отначало ми се стори напълно непозната, но после зърнах изтърканото стъпало пред входната врата и внезапно се сетих. Това беше къщата от моето детство, в която смятах, че се намирам, когато се събудих сутринта. Изглеждаше различна, някак нереална, но нямаше как да я сбъркам. Преглътнах мъчително.
— Тук съм живяла като малка.
Той кимна и ме увери, че повечето ми ранни спомени били непокътнати. Помоли ме да опиша къщата отвътре.
Разказах му каквото си спомнях: от входната врата се влизаше направо в дневната, в дъното имаше малка трапезария, а когато идваха гости, им посочвахме алеята, която отделяше къщата от съседната, и оттам да влязат направо в кухнята отзад.
— Продължавай — настоя лекарят. — Опиши ми горния етаж.
— Две спални. Една откъм фасадата, другата отзад. Банята и тоалетната бяха зад кухнята, в самия край на къщата. Всъщност били са в отделна постройка, преди да бъдат присъединени към къщата с две тухлени стени и покрив от гофрирана пластмаса.
— Друго?
Недоумявах какво се иска от мен.
— Не съм сигурна — изрекох предпазливо.
Той ме попита дали помня някакви дребни детайли.
И тогава се сетих.
— В килера майка ми държеше буркан, на който пишеше „Захар“. Използваше го за касичка. И го криеше на най-горния рафт. Там имаше и други буркани, с мармалад. Тя сама го приготвяше. Различни видове. Беряхме плодовете в гората, а до там ходехме с кола. Не си спомням къде беше. Ние тримата навлизахме дълбоко в гората и беряхме къпини. Цели торби. После майка ми ги вареше на печката и правеше мармалад.
— Добре — похвали ме той. — Чудесно! — И продължи да пише нещо в папката. — Ами тези?
Показа ми още две снимки. На едната имаше жена, в която след няколко секунди разпознах майка ми. На другата бях аз. Казах му каквото можах. Когато свърших, той ги прибра.
— Много добре. Спомни си за детството много повече от обикновено. Заради снимките, струва ми се. Следващия път ще ти покажа още няколко.
Не се възпротивих. Почудих се откъде се е сдобил с тези снимки, какво знае за мен, което аз самата не знам.
— Може ли да я взема? — попитах. — Снимката на някогашната ми къща.
— Разбира се — усмихна се той.
Пъхнах я между страниците на тетрадката.
Лекарят ме откара до вкъщи. Вече ми беше обяснил, че Бен не знае за нашите срещи, но сега ме предупреди хубаво да си помисля дали искам да му кажа за дневника, който ще пиша.
— Това може да те притесни и да те накара да пропуснеш определени неща. Според мен много важно е да се чувстваш свободна да пишеш каквото поискаш. Освен това на Бен може да му стане неприятно, ако открие, че си решила отново да се подложиш на лечение. — След кратка пауза добави: — Може да се наложи да го запазиш в тайна.