— Когато се събудя ли?
— Да. Напълно възможно е, след като поспиш, всички спомени от днес да са изчезнали. И новите, и старите.
— И ще бъде същото като тази сутрин?
— Да — отвърна той. — Има такава вероятност.
Въздъхнах. Да се събудя и да съм забравила Адам и Бен ми се струваше твърде плашещо. То би било жива смърт.
— Но… — започнах аз, ала той ме прекъсна.
— Пиши в дневника, Кристин. У теб ли е?
Поклатих глава.
— Той го изгори. Така предизвика пожара.
Доктор Наш изглеждаше разочарован.
— Жалко. Но всъщност не е фатално, Кристин. Можеш да започнеш друг. Хората, които те обичат, са се върнали при теб.
— Аз също искам да се върна при тях.
Бяхме поговорили още малко, но той искаше да ме остави със семейството ми. Знам, че се опитваше да ме подготви за най-лошото — за вероятността утре да се събудя и да не знам къде съм, нито кой е мъжът, седнал до мен, или кой е човекът, представящ се за мой син, — но аз трябва да вярвам, че греши. Трябва да вярвам в това.
Поглеждам спящия си съпруг, силует в притъмнялата стая. Спомням си запознанството ни на онзи купон в нощта, когато наблюдавах фойерверките с Клеър на покрива. Спомням си как ми направи предложение, докато бяхме във Верона, и вълнението, което изпитах, когато казах „да“. Също и сватбата ни, брака ни, живота ни заедно. Спомням си всичко това. Усмихвам се.
— Обичам те — прошепвам аз, после затварям очи и заспивам.