— Но как ще се сещам да пиша? — попитах. Като не получих отговор, ми хрумна една идея. — Ти ще ми напомняш ли?
Той обеща.
— Но трябва да знам къде ще го криеш.
Наближихме къщата. Миг след като колата спря, се сетих, че това е моят дом.
— В гардероба — казах. — Ще го слагам в дъното на гардероба.
— Добре. Започни да пишеш довечера. Преди да заспиш. Иначе утре ще имаш само празна тетрадка. И няма да знаеш за какво ти е.
Уверих го, че ми е ясно и точно така ще постъпя. После слязох от колата.
— Всичко хубаво, Кристин — каза той.
А сега седя в леглото. И чакам съпруга си. Разглеждам снимката на къщата, в която съм израснала. Вижда ми се толкова нормална, толкова обикновена. И толкова позната.
Как се озовах тук? — питам се. Какво се случи? Каква е моята история?
Чувам биенето на часовника в дневната. Полунощ. Бен се качва по стълбите. Ще скрия тетрадката. В една кутия от обувки в дъното на гардероба, както казах на доктор Наш. Ако се обади утре, пак ще пиша.
Събота, 10 ноември
Сядам да пиша по обяд. Бен е долу и чете. Той смята, че си почивам, но колкото и да съм уморена, трябва да запиша това, преди да ми избяга. Нямам време. Трябва да попълвам дневника.
Поглеждам часовника на ръката ми. Бен предложи да излезем на разходка следобед. Разполагам с малко повече от час.
Сутринта, като се събудих, не знаех коя съм. Отворих очи с очакването да зърна правите ръбове на нощно шкафче, жълта лампа. Масивен гардероб в ъгъла на стаята и тапети на бледи папрати. Очаквах да чуя как майка ми пържи бекон на долния етаж или как баща ми си подсвирква в градината, докато подрязва живия плет. Очаквах да се събудя в тясно легло, а до мен — плюшен заек с едно откъснато ухо.
Бях се излъгала. В стаята на нашите съм, помислих си отначало, после установих, че обстановката не ми е позната. Намирах се в чужда спалня. В чуждо легло. Нещо не е наред, помислих си. Ужасно, ужасно сбъркано е.
Преди да сляза долу, вече бях видяла снимките около огледалото, бях прочела надписите. И знаех, че не съм малко момиченце, нито дори тийнейджърка. Някак си бях загряла, че мъжът, когото чувах да приготвя закуска и да си подсвирва мелодията от радиото, не е баща ми, нито съквартирант или гадже, а моят съпруг, наречен Бен.
Спрях пред вратата на кухнята. Изпитвах страх. Предстоеше да се изправя срещу него като че ли за пръв път. Как ли изглежда той? Като на снимките ли? Или и те представяха неточен образ? Дали е по-възрастен, по-дебел, по-плешив? Как ли звучи гласът му? Какви ли са движенията му? Как се бях омъжила?
От нищото се появи видение. Жена — моята майка? — ме предупреждава да внимавам. „Прибързаш ли да се омъжиш…“
Бутнах вратата. Бен беше с гръб към мен, с шпатула побутваше в тигана бекона, който цвърчеше и пръскаше мазнина. Не ме беше чул.
— Бен?
Той се извърна рязко.
— Кристин? Добре ли си?
Не знаех какво да отговоря, затова казах:
— Да, струва ми се.
Тогава той се усмихна с видимо облекчение. И аз се усмихнах. Стори ми се по-стар, отколкото на снимките горе — лицето му имаше повече бръчки, косата му сивееше и беше пооредяла на слепоочията, — но така, противно на очакванията ми, изглеждаше по-привлекателен. Очертанията на челюстта му говореха за сила, която подхожда на улегнал мъж, очите му блестяха дяволито. Установих, че го възприемам като баща ми, но по-възрастен. Можеше и по-зле да е, казах си. Много по-зле.
— Видя ли снимките? — попита той. Кимнах. — Не се тревожи. Всичко ще ти обясня. Иди да седнеш. — Посочи към коридора. — Натам е трапезарията. Ей сега идвам и аз. Ето, занеси това.
Подаде ми мелничка за пипер. Аз послушно се обърнах в указаната посока. След няколко минути дойде и той, понесъл две чинии. Бледо на цвят тънко парче бекон плуваше в мазнина, до него яйце и пържена филия. Докато се хранех, той ми обясни какъв живот водя.
Днес е събота, каза ми той. През седмицата ходи на работа; учител е. Обясни ми за телефона в чантата ми, за дъската, закована на стената в кухнята. Показа ми къде държим парите за извънредни случаи — две банкноти от по двайсет лири, навити на стегнато руло, което е пъхнато зад часовника над камината, — както и албума, в който мога да открия откъслеци от живота си. Общо взето, справяме се, така ми каза. Като че ли не му повярвах напълно, но пък нямам друг избор.