Свършихме да се храним и аз му помогнах да раздигнем масата.
— Да излезем да се поразходим по-късно — предложи той. — Стига да имаш желание. — Съгласих се и това като че ли го зарадва. — Само да си прочета вестника. Нали нямаш нищо против?
Качих се горе, където съм сега. Сама съм, главата ми бръмчи, блъскат се хиляди мисли и в същото време сякаш е празна. Нищо не успях да схвана. Никакво усещане за реалност. Разглеждах къщата, в която се намирам — за която вече знаех, че е мой дом, — с очи, които я виждаха за пръв път. За миг ми се прииска да избягам. С усилие на волята се заставих да се овладея.
Седнах на ръба на леглото, в което се бях събудила. Трябва да го оправя, казах си. Да поразтребя. Просто да върша нещо. Вдигнах възглавницата да я разбухна и точно тогава нещо зажужа.
Нямах представа какво е. Тих, настойчив звук. Всъщност не звук, а вибрация. Чантата беше в краката ми и когато я вдигнах, установих, че в нея е източникът. Спомних си, Бен ми беше казал, че имам телефон.
Екранчето светеше, когато най-накрая го открих. Доктор Наш гласеше изписаното на дисплея. Един дълъг миг се взирах в него. Някаква част от мен потънала дълбоко или по-скоро току под повърхността на паметта — знаеше точно каква е целта на това обаждане. Вдигнах.
Мъжки глас.
— Здравей. Кристин, ти ли си? Чуваш ли ме?
Отговорих утвърдително.
— Аз съм твоят лекар. Добре ли си? Бен наблизо ли е?
— Не — отвърнах. — Той… Защо питаш?
Каза ми името си, а също и че работим заедно от няколко седмици.
— Върху паметта ти — уточни той и понеже нищо не отговорих, добави: — Довери ми се. Надникни в гардероба в спалнята. — Нова пауза. — На дъното има кутия от обувки. Отвори я. Вътре трябва да има дневник.
Погледнах към гардероба в ъгъла на стаята.
— Откъде знаеш всичко това?
— От теб — отвърна той. — Видяхме се вчера. И решихме да си водиш дневник в една тетрадка. Сама ми каза къде ще я скриеш.
Не ти вярвам, искаше ми се да му кажа, но ми се стори невъзпитано и не съвсем точно.
— Ще погледнеш ли?
Съгласих се и той настоя:
— Направи го сега. Не казвай нищо на Бен. Хайде.
Не прекъснах връзката, а се приближих до гардероба. Излезе прав. На дъното имаше кутия от обувки, а в нея — тетрадка, увита в тънка хартия.
— Намери ли я? — попита доктор Наш.
Вдигнах я и я отворих. Подвързия от кожа, скъпа на вид.
— Кристин?
— Да, взех я.
— Добре. Писала ли си в нея?
Отгърнах на първата страница. Наистина бях написала нещо. „Името ми е Кристин Лукас. На 47 години съм. Страдам от амнезия.“ Разтреперих се от вълнение. Сякаш шпионирах самата себе си.
— Да — отвърнах.
— Чудесно! — възкликна той. После обеща да се обади отново на следващия ден и затворихме.
Не се помръднах. Свита на пода пред отворения гардероб, загърбила неоправеното легло, започнах да чета.
Отначало изпитах разочарование. Не помнех нищо от онова, което бях написала. Нито доктор Наш, нито кабинета, в който ме бе завел, нито гатанките, които ми задаваше. Въпреки че току-що бях чула гласа му, не можех да си го представя, нито себе си в неговата компания. Написаното звучеше като измислица. В някакъв момент обаче открих една снимка, мушната между страниците някъде към края на тетрадката. Къщата, в която бях израсла и в която бях почти сигурна, че се намирам, когато се събудих тази сутрин. Тя действително съществуваше и аз държах доказателството в ръката си. Бях се срещнала с доктор Наш, той ми бе дал снимката, този фрагмент от моето минало.
Затворих очи. Предишния ден бях описала някогашния си дом, лежейки в бебешката количка. Пазех ли все още тези спомени? Можех ли да извикам и други? Насочих мисълта си към майка ми и баща ми, за да се появи още нещо. Оформиха се образи, обгърнати в мълчание. Бледооранжев килим, ваза в маслиненозелено. Жълто гащеризонче с розово пате, пришито отпред, и обли секретни копчета по средата. Пластмасово столче за кола в морскосиньо и бледорозово гърне.
Цветове и форми, но никакъв живот. Нищо. Искам да видя родителите ми, помислих си, и точно тогава за пръв път осъзнах, че по някакъв начин знам, че са починали.
Въздъхнах и седнах на ръба на неоправеното легло. Между страниците на дневника видях да стърчи химикалка и почти механично я издърпах с намерението да продължа да пиша. Задържах ръката си над страницата и затворих очи, за да се съсредоточа.