И тогава се случи. Дали осъзнаването, че родителите ми са покойници, отключи други асоциации, не знам, ала внезапно умът ми сякаш се събуди от продължителен дълбок сън. Избистри се. Но не постепенно, а отведнъж. Рязко. Като прехвърчала електрическа искра. Вече не се намирах в спалня с празна страница пред мен, а някъде другаде. Назад в миналото — което смятах, че съм изгубила, — при това можех да докосвам, да усещам и вкусвам всичко. Разбрах: ето какво значи да си спомняш.
Виждах себе си — как се прибирам в къщата на моето детство. На тринайсет съм или може би четиринайсет, нямам търпение да продължа историята, която пиша, но ето че намирам бележка на масата в кухнята. „Наложи се да излезем. Чичо Тед ще те вземе в шест.“ Наливам си нещо за пиене, захапвам сандвич, сядам и хващам химикалката. По думите на мисис Ройс моите истории са силни и въздействащи; тя смята, че като порасна, писането може да стане моя професия. Само дето не мога да измисля какво да пиша, не съм в състояние да се съсредоточа. Кипя в безмълвен гняв. Те са виновни. Къде са? Какво правят? Защо не ме повикаха? Смачквам листа и го изхвърлям.
Образът изчезна, но на негово място веднага се появи друг. По-ярък. По-реален. Баща ми кара колата към къщи. Аз седя отзад, вторачила съм се в едно петно на стъклото до главата ми. Размазана муха. Или пръски кал. Не знам какво е. Проговарям, макар да не съм сигурна какво ще излезе от устата ми.
— Кога щяхте да ми кажете?
Никой не ми отговаря.
— Мамо?
— Кристин — казва майка ми. — Недей.
— Татко? Кога щяхте да ми кажете? — Тишина. — Ще умреш ли? — питам, без да отмествам очи от петното. — Татко? Ще умреш ли?
Той поглежда през рамо и ми се усмихва.
— Не, разбира се, ангелче. Съвсем не. Не и преди да заприличам на старец. С много внуци! — Знам, че лъже. — Ще се преборим — уверява ме той. — Обещавам ти.
Изхълцване. Отворих очи. Видението бе изчезнало, беше си отишло внезапно. Седях в спалнята, същата, в която се събудих сутринта, макар че за момент ми се стори различна. Едноизмерна. Безцветна. Лишена от енергия, като картина, избеляла от слънцето. Все едно виталността от миналото бе лишила от живот настоящето.
Погледнах надолу, към тетрадката в ръката ми. Химикалката се бе изплъзнала от пръстите ми, оставяйки тънка синя черта по празната страница, преди да падне на пода. Сърцето ми биеше бясно. Бях си припомнила нещо. Нещо голямо и значимо. И не го бях изгубила. Вдигнах химикалката и започнах да пиша.
Тук ще спра. Ако затворя очи и се опитам да върна образа, ще успея. Аз самата. Моите родители. Пътуването с колата към къщи. То още е тук. Не е така ярко, сякаш е поизбледняло с времето, но все пак е налице. При всички случаи се радвам, че го записах. Рано или късно ще изчезне, но поне няма да е безвъзвратно изгубено.
Бен сигурно е приключил с вестника. Всъщност преди малко извика отдолу да попита дали съм готова за излизане. Почти, отвърнах. Ще скрия тетрадката в гардероба, ще изровя някое яке и ботуши. По-късно пак ще пиша. Стига да не забравя.
Минаха часове, откакто написах това. Цял следобед бяхме навън, но вече сме отново у дома. Бен е в кухнята, приготвя риба за вечеря. Пуснал е радиото, джазова музика долита до спалнята, където пиша в дневника. Не предложих аз да сготвя — от нетърпение да се кача, да се затворя и да запиша какво видях следобеда, — но той не се обиди.
— Иди да си полегнеш — така ми каза. — Ще ми отнеме поне четирийсет и пет минути. Като стане готово, ще те повикам.
Поглеждам часовника си. Ако пиша бързо, времето ще ми стигне.
Излязохме малко след един. Не отидохме далеч, паркирахме край ниска постройка, която приличаше на изоставена. Сиви гълъби бяха накацали пред всеки от затворените с капаци прозорци, вратата бе покрита с гофрирана ламарина.
— Това е басейнът — обясни Бен и излезе от колата. — Отворен е само през лятото, струва ми се. Ще повървим ли?
Пътека от циментови плочи водеше към билото на хълма. Крачехме в мълчание. Чуваше се само по някой крясък на гарга откъм празното футболно игрище или жалният лай на куче, детски гласове, градският шум. Сетих се за баща ми, за неговата смърт и факта, че поне си бях спомнила нещо. Самотна бегачка правеше обиколки по една писта и аз я погледах известно време, преди нашата пътека да ни отведе зад висок жив плет, откъдето продължихме нагоре по хълма. От там виждах истинския живот: малко момче пускаше хвърчило, зад него стоеше бащата, момиче разхождаше кученце на дълга каишка.