— Това е Парламент Хил — каза Бен. — Често идваме тук.
Нищо не отговорих. Градът се простираше пред нас под ниски облаци. Спокоен. Застинал. И по-малък, отколкото си го представях; виждах чак до ниските хълмове в далечината. Също и високата кула на Телеком, купола на „Сейнт Пол“, електроцентралата в Батърси, очертания, които разпознавах, макар и смътно, без да знам защо. Имаше и други, по-малко познати забележителности: облицовано със стъкло здание с формата на дебела пура, гигантско колело досами хоризонта. Подобно на собственото ми лице гледката не беше нова за мен, но въпреки това ме объркваше.
— Имам чувството, че мястото ми е познато.
— Да — отвърна Бен. — Напоследък често идваме тук, макар че гледката всеки път е малко променена.
Продължихме да вървим. Повечето пейки бяха заети от самотници или двойки. Насочихме се към една близо до върха на хълма и седнахме. Замириса ми на кетчуп и малцов оцет; под пейката имаше кутия с недояден сандвич.
Бен внимателно я вдигна и отиде да я хвърли в кошчето за боклук, после се върна и седна до мен. Започна да ми показва забележителностите.
— Ето там е Канари Уорф — посочи той към някакви сгради, които дори от толкова голямо разстояние изглеждаха невероятно високи. — Финансов център, построен е в началото на деветдесетте, доколкото помня.
Деветдесетте. Странно бе как в тази единствена дума се побра цяло десетилетие, в което не помня да съм живяла. Толкова много съм пропуснала. Музика, филми и книги, новини. Бедствия, трагедии, войни. Нищо чудно цели държави да са се разпадали, докато аз съм я карала безпаметно ден след ден.
Пропуснала съм години и от собствения ми живот. Толкова гледки не разпознавам, макар да ги виждам всеки ден.
— Бен, разкажи ми за нас.
— За нас? В какъв смисъл?
Обърнах се с лице към него. Порив на вятъра облиза хълма, изстуди лицето ми. Куче излая в далечината. Колебаех се доколко да се разкрия; той знае, че изобщо не го помня.
— Извинявай — казах аз, — но не знам нищо за мен и теб. Дори не знам как сме се запознали, нито кога сме се оженили, нищо.
Бен се усмихна и се плъзна по пейката. Телата ни се допряха. Обгърна раменете ми. Понечих да се дръпна, после си спомних, че той не е чужд човек, а моят съпруг.
— Какво искаш да разбереш?
— Не знам точно. Как се запознахме?
— Ами и двамата учехме в университета. Ти тъкмо беше започнала да пишеш дисертация. Това спомняш ли си го?
Поклатих глава.
— Не всъщност. Какво съм завършила?
— Английска литература.
Пред очите ми проблесна образ, ярък и мимолетен. Това бях аз в някаква библиотека, с неоформената идея дисертацията ми да разглежда теорията на феминизма и литературата в началото на двайсети век, макар че може просто да съм проучвала темата, докато съм писала романи — нещо, което майка ми не би разбрала, но поне би оценила като приемливо занимание. Все пак сцената се задържа в продължение на един миг, трептяща и толкова истинска, сякаш можех да я докосна, но после Бен заговори и тя изчезна.
— Следвах химия. Непрекъснато те засичах. В библиотеката, в барчето, навсякъде. Безмълвно се удивлявах на красотата ти, но не смеех да те заговоря.
— Сериозно? — засмях се аз. Не можех да си се представя като недостъпна красавица.
— Винаги изглеждаше толкова самоуверена. И целеустремена. С часове седеше сред купища книги, просто четеше и си водеше бележки, отпиваше кафе или някакъв сок. Беше толкова красива. Не смеех и да мечтая, че ще ме забележиш. Един ден обаче случайно седна до мен в библиотеката; събори чашата си и кафето се разля по моите учебници. Ти толкова се притесни, макар че нищо особено не беше станало; попихме разлятото, избърсахме масата и аз настоях да ти купя ново кафе. Ти отвърна, че държиш да ме почерпиш като един вид извинение, аз приех и отидохме да пием кафе. Това беше.
Опитах се да извикам сцената, да си спомня какви сме били като млади, как сме седели в библиотеката пред намокрените страници, как сме избухвали в смях без причина. Не се получи и ми стана много мъчно. Представих си как всяка двойка с любов преповтаря историята на запознанството си — кой пръв се е осмелил да заговори другия, какво са си казали, — но аз нямам спомен от нашата. Вятърът подхвана за опашката хвърчилото на малкото момче; звук, наподобяващ предсмъртно хъхрене.
— И после? — попитах.
— Ами започнахме да излизаме. Както става обикновено. Аз се дипломирах, ти защити дисертацията си, след това се оженихме.