Усетих, че той се стегна.
— Сигурна ли си, че искаш да научиш?
Заковах очи в малко момиче на велосипед. Можех да си представя, че това едва ли е първият път, когато му задавам този въпрос и той се вижда принуден да ми обяснява. Много вероятно бе всеки ден да питам едно и също.
— Да — отвърнах. Този път щеше да е различно. Този път щях да запиша каквото ми казва.
Той си пое дълбоко дъх.
— Беше през декември. Навсякъде беше заледено. Прибирала си се от работа вкъщи, била си съвсем близо. Не е имало свидетели. Не се разбра дали си пресичала, или колата е връхлетяла на тротоара, но трябва да си се озовала върху капака и да си се преметнала. Имаше много тежки наранявания. И двата ти крака бяха счупени. Едната ръка и ключицата.
Спря да говори. Долавях пулсиращия ритъм на утихващия град. Движението на колите някъде далеч, бученето на самолет над главите ни, шумоленето на вятъра в клоните на дърветата. Бен стисна ръката ми.
— Предположиха, че първо си ударила главата си в земята, затова си загубила паметта си.
Затворих очи. Не помнех нищо от злополуката, затова и не се ядосах, нито се разстроих. Напротив, почувствах се изпълнена с кротко съжаление. Празнота. Лека вълна по повърхността на езерото на паметта.
Той стисна ръката ми, с другата покрих неговата и усетих студения твърд метал на брачната му халка.
— Имаш късмет, че оцеля — каза ми той.
Побиха ме тръпки.
— Какво стана с шофьора?
— Не е спрял. Просто е избягал. Не знаем кой е бил.
— Но кой би постъпил така? Кой би избягал, след като е блъснал човек?
Той мълчеше. Не знам какво съм очаквала. Замислих се за онова, което бях прочела за срещата ми с доктор Наш. „Неврологичен проблем — така се бе изразил той. — Структурен или химически. Хормонален дисбаланс.“ Бях приела, че има предвид заболяване. Нещо, което просто се е случило без видима причина. Едно от онези необясними неща.
Само че току-що чутото звучеше далеч по-страшно: човек ми бе причинил това и то е било напълно предотвратимо. Ако въпросната вечер бях минала по друга улица на път за вкъщи — или пък шофьорът на колата бе избрал друг маршрут, — то тогава това никога не би ме сполетяло. И щях да си бъда нормална. И може би вече да имам внуци.
— Защо? — попитах аз. — Защо?
Бен нямаше отговор на този въпрос, затова не каза нищо. Поседяхме мълчаливо, преплели ръцете си. Притъмняваше. Градът се оживи, сградите светнаха. Скоро ще дойде зимата, помислих си. Вече сме в началото на ноември. Ще настъпи декември, ще дойде и Коледа. Не можех да си представя как ще тече времето за мен. Не можех да си представя как ще изживявам дълга поредица от еднакви дни. Без връзка помежду им.
— Искаш ли да тръгваме? — обади се Бен. — Да се приберем у дома?
Не му отговорих, а попитах:
— Къде съм била? В деня, когато ме е блъснала колата.
Какво съм правила?
— Прибирала си се от работа вкъщи.
— Каква работа? С какво съм се занимавала?
— А… Работеше по заместване, като секретарка. Личен асистент всъщност. В някаква правна кантора, струва ми се.
— Но защо… — опитах отново.
— Наложи се да започнеш работа, за да можем да изплащаме ипотеката. Не ни беше лесно, поне за известно време.
Само че аз имах предвид друго. А именно: Нали каза, че съм имала докторска степен. Защо ще се хващам на такава работа?
Спомних си чувството, което ме бе споходило по-рано през деня.
— Занимавала ли съм се с писане? — попитах. — На книги например?
— Не — поклати глава Бен.
Излиза, че съм изоставила тази амбиция. Или бях направила опит и се бях провалила. Тъкмо да го попитам, и ето че небето просветна и миг по-късно се разнесе оглушителен пукот. Стреснато се озърнах — облаци искри се сипеха над града.
— Какво беше това?
— Фойерверки — отговори Бен. — Нали тази седмица беше „Нощта на Гай Фокс“.
Миг по-късно небето отново се озари, последва мощен тътен.
— Изглежда, пак ще има заря. Искаш ли да погледаме?
Кимнах безмълвно. Сякаш ми беше все едно и макар че нямах търпение да се върна у дома и да запиша в дневника каквото бях чула от Бен, от друга страна, предпочитах да останем с надеждата да науча още нещо.
— Добре — казах. — Да погледаме.
Той се усмихна едва-едва и обгърна раменете ми. Небето притъмня, но много скоро се чу пукот, пронизително свистене и ето че нагоре полетя мъничко светло кълбо. Застина за един кратък миг, преди да избухне в разкошен, обагрен в оранжево водопад, придружен от еклив тътен. Красива гледка.