Днес се видях с доктор Наш. Седяхме един срещу друг от двете страни на бюрото му. Зад гърба му виждах шкафа за документи, а отгоре — изработен от пластмаса модел на човешкия мозък, с разрез точно по средата, разполовен като портокал. Той ме попита как напредвам.
— Добре — отвърнах, — или поне така си мисля. — Труден въпрос. Няколкото часа, откакто се бях събудила тази сутрин, бяха единствените, които си спомнях ясно. Бях видяла мъжа си сякаш за пръв път, макар да знаех, че не е вярно; обади ми се моят лекар, който ми каза за дневника. В ранния следобед той ме взе и ме доведе тук, в кабинета си.
— Писах в дневника — казах аз. — След като ти се обади. В събота.
Той изглеждаше доволен.
— Смяташ ли, че това ти помага?
— Да, струва ми се.
Разказах му какво си бях припомнила. За видението с жената на купона, за това как съм научила за болестта на баща ми. Доктор Наш си водеше бележки, докато говорех.
— Все още ли помниш тези неща? — попита той. — Спомняше ли си ги, когато се събуди сутринта?
Поколебах се. В интерес на истината отговорът би трябвало да е отрицателен. Или поне донякъде. Сутринта бях прочела написаното в събота — за закуската със съпруга ми и разходката до Парламент Хил. Бях го възприела като измислица, все едно нямаше нищо общо с мен; бях препрочела отново и отново един откъс, опитвайки се да го набия в главата си, да го запаметя. Беше ми отнело повече от час в крайна сметка.
Старателно бях прочела казаното от Бен — как сме се запознали, как сме се оженили, как тече животът ни, — но не бях почувствала нищо. И все пак други образи се бяха съхранили. Жената например. Моята приятелка. Не можех да възстановя подробностите — купона с фойерверките, разговора с нея на покрива, срещата с Кийт, — но споменът за нея се бе запазил и тази сутрин се бяха появили още детайли, докато препрочитах за пореден път написаното в събота, опитвайки се да го запечатам в паметта си, да го проумея. Огненият оттенък на червената й коса, любимото й черно облекло, коланът с капси, яркото червило, маниерът й на пушене, който превръщаше вредния навик в най-готината поза. Спомних си дори вечерта, когато се запознахме — в някакво помещение, изпълнено с плътна мъгла от цигарен дим, сред пиукането и звънтенето на флипер машините и музиката от дрънчащия джубокс. Тя ми предложи запалка в отговор на молбата ми, после се представи и ме покани да се присъединя към нейната компания. Пихме водка и светла бира, а по-късно тя държа косата ми над тоалетната, докато повърна изпитото. „Е, сега вече определено сме приятелки! — заяви през смях, докато аз мъчително се изправях на крака. — Не правя това за всяко момиче, ще знаеш.“ Благодарих й и после без всякаква причина, сякаш като обяснение на случилото се току-що, й казах, че баща ми е починал.
„По дяволите!“ — изруга тя. Последва първият от многото обрати от пиянско щуреене към практичен жест на съчувствие и тя ме заведе в стаята си; ядохме препечени филийки, пихме черно кафе, слушахме плочи и си приказвахме, докато навън започна да просветлява. В стаята имаше много картини — подпрени на стената и в края на леглото — и безброй разпилени скицници. „Художничка ли си?“ — попитах в някакъв момент. „Затова съм тук — отвърна тя. Спомних си как ми бе казала, че учи живопис. — Накрая ще стана учителка, естествено, но междувременно човек трябва да има мечти, нали? — Бях й отвърнала със смях. — Ами ти? Какво учиш?“ — „Английска литература“ — казах. „Аха! И какво, романи ли ще пишеш, или ще станеш учителка?“ Изкикоти се, но съвсем приятелски. Но аз не споменах историята, върху която бях работила в стаята си, преди да сляза. „Не знам — отговорих. — Сигурно и аз като теб.“ Тя пак прихна да се смее. „Това заслужава тост. Да пием за нашето бъдеще!“ Чукнахме се с чашите черно кафе и ето че за пръв път от месеци най-сетне се почувствах уверена, че нещата все някак ще се наредят.
Действително бях възстановила преживяното. Беше ме изтощило мъчителното усилие на волята да изследвам празнотата в паметта си, търсейки някакъв дребен детайл, който би отключил връзка, асоциация, и все пак бях успяла. Ами животът със съпруга ми? От него не откривах дори и следа. Колкото и да препрочитах написаното, не изникваше дори бледа представа. Все едно не само разходката до Парламент Хил не се бе състояла, но и малкото, което ми бе казал, не отговаряше на действителността.