— Някои неща все още са в главата ми — казах аз на доктор Наш. — От младостта ми и от онова, което си спомних вчера. Не са изличени. Мога да си спомня и още подробности. Но идея нямам какво сме правили вчера. Мога да изградя картина според описаното в дневника, но знам, че това не е спомен. Само плод на въображението.
Той кимна.
— Помниш ли нещо от събота? Макар и дребен детайл, който си записала в дневника и сега го помниш? От вечерта например.
Сетих се какво бях написала за случилото се в спалнята. Почувствах се гузна. Едва ли не виновна, че при цялата доброта на съпруга ми не бях пожелала да му се отдам.
— Не — излъгах. — Нищо.
Запитах се какво ли трябва да промени в отношението си към мен, за да поискам да го прегърна, да допусна интимност? Да ми подари цветя? Шоколад? Налага ли се постоянно да режисира романтични увертюри, когато иска секс, все едно е за пръв път? Колко безнадеждно обречени са неговите опити за прелъстяване. Безсмислено е да ми пусне дори първата мелодия, на която сме танцували на сватбата, както и да пресъздаде менюто от първия път, когато сме се хранили заедно, защото аз не ги помня. А на всичко отгоре аз съм негова съпруга; не би трябвало да се налага да ме съблазнява винаги когато иска секс, все едно ще е за пръв път.
Случва ли се изобщо да го оставя да ме люби и дори аз самата да откликна? Случва ли се да се събудя и да знам достатъчно за страстта, за да не е нужна принуда?
— Дори не си спомням Бен — казах аз. — Сутринта нямах представа кой е.
Доктор Наш кимна.
— А имаш ли желание?
— Естествено! — Без малко да избухна в смях. — Искам да си спомня миналото. Да знам коя съм. За кого съм се омъжила. Всичко това е част…
— Разбира се — прекъсна ме той. Направи пауза, после опря лакти на бюрото и сложи длани пред лицето си, все едно сериозно обмисляше следващите си думи или по-скоро начина, по който да ги поднесе. И продължи: — Това, което ми казваш, е окуражително. Навежда на мисълта, че спомените не са изгубени напълно. Проблемът не е в съхранението, а в достъпа.
Помислих малко, после казах:
— Тоест спомените са си на място, просто не успявам да стигна до тях?
— Може и така да се каже — усмихна се той.
Ядосах се на себе си. Но в същото време почувствах зараждащо се упорство.
— Как да стигна до повече спомени?
Той се облегна назад, загледан в папката пред себе си.
— Миналата седмица, в деня, когато ти дадох дневника, записа ли, че ти показах снимка на дома от детството ти?
— Да.
— Спомни си много повече, като видя снимката, отколкото когато те попитах къде си живяла, но без да ти я показвам. — Нова пауза. — Това също не е изненадващо. Сега искам да видим какво ще стане, ако ти покажа снимки от периода, който не си спомняш. Да видим дали ще се появи нещо.
Усетих нерешителност, колебание накъде ли ще ме отведе този път, но в същото време бях уверена, че нямам друг избор и трябва да се престраша.
— Добре — казах аз.
— Чудесно! Днес ще видиш само една снимка. — Той я измъкна от папката, после заобиколи бюрото, за да седне до мен. — Първо ще те попитам имаш ли някакъв спомен от сватбата си.
Замислих се, но вече знаех, че в главата ми няма нищо, все едно бракът с мъжа, до когото се бях събудила тази сутрин, изобщо не се бе състоял.
— Не — отвърнах. — Никакъв спомен.
— Сигурна ли си?
— Да — кимнах.
Той сложи снимката на бюрото пред мен.
— Ето тук се е състояла церемонията.
Църква. Малка, с нисък покрив и къс шпил. За пръв път я виждах.
— Някаква асоциация?
Затворих очи и се помъчих да проясня съзнанието си. Видях вода. Моята приятелка. Под на черни и бели плочки. Нищо друго.
— Не, не помня да съм я виждала.
Доктор Наш изглеждаше разочарован.
— Сигурна ли си?
Отново затворих очи. Чернота. Опитах се да насоча мисълта си към сватбения ден, да си представя Бен и себе си — той в костюм, аз в бяла рокля — как стоим на поляната пред църквата, но нищо не се получи. Никакъв спомен. Изпълни ме тъга. Като всяка булка, и аз сигурно седмици наред съм била ангажирана с подготовката, с избора на рокля, притеснявала съм се дали ще се харесам на последната проба, уговаряла съм фризьор да дойде в определен час, обмисляла съм грима си. Представих си как се тормозя с менюто, избирам химните, цветята и през цялото време тръпна с надежда този ден да отговори и на невъзможните ми очаквания. А ето че сега няма как да разбера дали наистина се е случило. Всичко това ми е било отнето, всяка следа е била заличена. Всичко, с изключение на мъжа, който е станал мой съпруг.