— Бихме могли — каза той. — Писах на семейството, което сега живее там. Говорихме по телефона. Казаха ми, че ако има шанс това да ти помогне, те на драго сърце ще те пуснат да я разгледаш.
— Да, но…
Той продължаваше да се усмихва.
— Наистина смятам, че може да помогне, Кристин.
Нима имах избор?
По пътя се канех да пиша в дневника, но разстоянието не бе голямо, тъй че тъкмо дочитах последните редове от предишния запис, когато спряхме пред някаква къща. Затворих дневника и я погледнах. Тя наподобяваше онази, от която лекарят ме бе взел преди няколко часа — и за която трябваше да си напомням, че е сегашният ми дом, — с червени тухли, старателно боядисани черчевета, същия еркерен прозорец и добре поддържана градина. Във всеки случай тази изглеждаше по-голяма, а прозорчето на покрива подсказваше, че ползват и таванското помещение, за разлика от нас с Бен. Не проумявах защо се бяхме изнесли, за да се настаним на някакви си пет-шест километра в едва ли не абсолютно същата къща. Миг по-късно си отговорих: заради спомените. Спомени за едни по-хубави години, преди злополуката, когато сме били щастливи хора с нормален живот. Бен сигурно имаше спомени, дори моите да бяха изтрити. Може би не е могъл да понесе мисълта, че ще живее тук без мен.
Почувствах се уверена, че в къщата ме очакват разкрития. Преживявания от моето минало.
— Искам да вляза — казах аз.
Сама се спирам. Пожелавам да запиша останалото, то е толкова важно, твърде значимо е и не бива да се претупва, а и Бен много скоро ще се прибере. Той закъснява всъщност; небето е притъмняло, улицата се оглася от шума на захлопващи се врати: хората се прибират от работа. Отвън се чуват двигателите на спиращи коли — скоро ще чуя и колата на Бен и той ще се прибере. Най-добре да приключвам засега; ще прибера тетрадката на тайното й място в гардероба.
По-късно ще продължа.
Тъкмо слагах капака на кутията за обувки, когато чух ключа на Бен да се превърта в ключалката. Той ме повика още от вратата и аз му отвърнах, че веднага слизам. Нямаше причина да си търся извинение, че съм отворила гардероба, но все пак тихо затворих вратата и слязох долу да посрещна съпруга си.
Беше неспокойна вечер. Дневникът ме зовеше. Докато се хранехме, се чудех дали ще успея да попиша, преди да измия съдовете, а когато се заех с тях, се поколебах дали да не използвам главоболието като извинение и да се уединя, щом свърша. Само че щом приключих в кухнята, Бен заяви, че имал да свърши нещо, и се затвори в кабинета си. Въздъхнах с облекчение и му казах, че смятам да си лягам.
И ето ме тук, в спалнята. Чувам ритмичното му тракане по клавиатурата и не мога да не призная, че звукът ми носи утеха. Прочетох написаното още преди той да се прибере, така че сега отново мога да си представя какво стана следобеда: как стоя пред къщата, в която някога съм живяла. Мога да започна разказа си.
Случи се в кухнята. Онова, на което се бях надявала.
Аманда — това бе името на жената — бе отворила в отговор на решителното натискане на звънеца и бе посрещнала доктор Наш с ръкостискане, а мен — с нещо средно между съжаление и любопитство.
— Вие трябва да сте Кристин — рече тя, като килна глава настрани и протегна ръка с дълги лакирани нокти. — Заповядайте!
После затвори вратата. Беше облечена в кремава блуза и носеше златни бижута. Набързо се представи и продължи:
— Останете колкото искате. Тоест колкото ви е нужно.
Кимнах и се огледах. Намирахме се в светъл коридор, застлан е килим. Слънцето нахлуваше през стъклата на прозореца и огряваше ваза с червени лалета на малката помощна масичка. Напрегнатото мълчание се проточи.
— Хубава е къщата — похвали я Аманда и за момент сякаш двамата с доктор Наш се превърнахме в кандидат–купувачи, а тя влезе в ролята на агентка по недвижими имоти, която държи да сключи сделката. — Попадна ни преди около десет години. Направо се влюбихме в нея. Толкова е светла. Искате ли да минем в дневната?
Последвахме я. Нищо излишно, малко мебели, подредени с вкус. Не почувствах дори смътно усещане къщата да ми е позната; би могла да е всяка друга във всеки друг град.
— Много ви благодаря, че ни поканихте да разгледаме — каза доктор Наш.
— О, за нищо! — заяви домакинята с жест на благоволение. Представих си я как язди; или подрежда цветя.
— Много промени ли сте направили, откакто живеете тук?
— О, да. Иначе няма как, нали?
Огледах лъскавия дървен под, белите стени, кремавото канапе, модернистичните картини по стените. Припомних си къщата, от която бях излязла сутринта; разликата беше драстична.