— Помните ли как изглеждаше, когато се нанесохте? — попита доктор Наш.
— Смътно — въздъхна жената. — Беше застлана с мокет. В светлокафяво, струва ми се. С тапети по стените. На райета, доколкото си спомням.
Опитах се да си представя стаята по нейното описание. Нищо не се получи.
— Имаше и камина, която махнахме. А сега съжалявам. Придаваше оригиналност.
— Кристин? — каза доктор Наш. — Някакъв спомен? — Поклатих глава. — Може ли да разгледаме и другите стаи?
Качихме се на горния етаж. Спалните бяха две.
— Джайлс доста често работи вкъщи — каза жената, когато влязохме в стаята откъм фасадата. Главното в нея беше бюрото, шкафовете за документи и книгите. — Мисля си, че собствениците преди нас са я използвали за спалня. — Погледна ме, но аз мълчах и тя продължи: — По-голяма е от другата стая, но Джайлс не може да спи тук. Заради шума от колите. — Кратка пауза. — Той е архитект. — Отново не казах нищо. — Което е интересно съвпадение — отбеляза тя, — защото човекът, от когото купихме къщата, също беше архитект. Запознахме се, когато дойдохме на оглед. Двамата много си допаднаха. В тази връзка отбихме две хиляди от цената. — Нова пауза. Дали очакваше поздравления? — Джайлс смята да основе самостоятелна фирма.
Семейство на архитект, повторих си наум. Не на учител. Не ми се вярваше точно те да са купили къщата от Бен. Опитах се да си представя стаята с легло вместо бюро със стъклен плот, с мокет и тапети вместо успоредно наредените дъски на паркета и белите стени.
— Някаква идея? — обърна се към мен доктор Наш.
Поклатих глава.
— Не. Нищо не си спомням.
Разгледахме и другата стая, после и банята. Все така не успявах да си спомня нищо, тъй че слязохме долу, в кухнята.
— Наистина ли ще ми откажете чаша чай? — попита Аманда. — Никак няма да ме затрудните. Чайникът преди малко завря.
— Не, благодаря — казах аз.
Обстановката тук ми се струваше някак твърде строга. Прави ъгли, остри ръбове. Бели шкафове и хромирани уреди, а плотът приличаше на излята бетонна плоча. Купа с лимони представляваше единственото цветно петно.
— Мисля, че трябва да тръгваме — казах.
— Както решите — отвърна Аманда.
Бодрата й деловитост като че ли бе изчезнала и на нейно място се бе появило разочарование. Внезапно се почувствах гузна — тя очевидно се бе надявала, че посещението в дома й ще бъде чудото, което ще ме излекува.
— Може ли чаша вода?
Аманда моментално се оживи.
— Разбира се. Ей сега!
Тя напълни една чаша с вода и в мига, в който протегнах ръка, видението се появи.
Аманда и доктор Наш изчезнаха. Бях сама. Върху плота видях сурова риба, мокра, с лъскава люспеста кожа, сложена в овална чиния. Чух глас. Мъжки глас. Сигурно е Бен, помислих си аз, само че като по-млад. „Бяло вино? — питаше той. — Или предпочиташ червено?“ Обърнах се и го видях да влиза през вратата. В същата кухня — в която се намирах заедно с Аманда и доктор Наш, — но стените бяха боядисани в различен цвят. Бен държеше бутилка вино във всяка ръка — беше същият, само че по-слаб, с по-малко сиви кичури и с мустаци. Беше гол, пенисът му беше в полуерекция и някак смешно подскачаше при всяка крачка. Видях себе си — как ахнах и се засмях. „Предлагам бяло“ — рече той и смехът му се сля с моя, после остави и двете бутилки и се доближи до мен. Ръцете му ме обгърнаха, аз затворих очи, устата ми се приготви да срещне неговата някак по навик, инстинктивно, и вече се целувахме, а аз усещах как пенисът му се притиска в слабините ми и ръката ми се плъзна надолу. Още докато го целувах, си мислех: Трябва да запомня това усещане. Да го опиша в книгата си. Искам да пиша за такива неща.
Отпуснах се в обятията му, вкопчих тяло в неговото, а ръцете му сякаш щяха да разкъсат роклята ми, борейки се с ципа. „Спри! — извиках. — Недей…“ Но въпреки съпротивата на думи и молбата да спре почувствах, че го желая повече от всеки друг мъж на земята. „Горе — казах, — по-бързо.“ И после излязохме от кухнята, като се разсъбличахме един друг и вървяхме към спалнята със сивия мокет и тапетите на сини шарки, и през цялото време аз си мислех: Ето за това трябва да пиша в следващия ми роман, това е чувството, което искам да уловя.
Залитнах. Едновременно с трясъка от счупено стъкло образът изчезна така внезапно, както се бе появил. Все едно филмовата ролка се бе извъртяла и сега на екрана трепкаше накъсана бяла светлина и сенките на прашинки във въздуха. Отворих очи.