Все още бях тук, в кухнята, но пред мен стоеше доктор Наш, както и Аманда малко по-встрани, и двамата се бяха вторачили в мен със загриженост и тревога. Бях изпуснала чашата.
— Кристин, добре ли си? — попита доктор Наш.
Не му отговорих. Не знаех какво трябва да изпитвам. За пръв път, струва ми се, си бях спомнила моя съпруг.
Затворих очи и се опитах отново да извикам видението. Да си представя рибата, бутилките вино, него, мустаците му, голия, смешно подскачащ пенис… Нямаше и следа. Споменът бе отлетял, все едно никога не бе съществувал или по-скоро бе изпепелен от настоящето.
— Да — казах най-сетне. — Добре съм. Аз…
— Какво ви стана? — попита Аманда. — Уплашихте ли се?
— Спомних си нещо.
Ръцете на Аманда хвръкнаха към устата й, лицето й грейна от възторг.
— Сериозно? — Сякаш не смееше да повярва. — Това е чудесно! Какво си спомнихте?
— Моля ви — намеси се доктор Наш, пристъпи напред и хвана ръката ми. Под краката му изхрущя стъкло.
— Съпругът ми — казах. — Беше тук. Спомних си моя съпруг…
Изражението на Аманда повехна. Само толкова ли? — сякаш питаше тя.
— Доктор Наш! — почти извиках аз. — Спомних си Бен! — И цялата се разтреперих.
— Радвам се — каза доктор Наш. — Това е чудесно.
Двамата ме поведоха към дневната.
Седнах на канапето. Аманда ми поднесе чаша горещ чай с бисквитка в чинийката. Тя не разбира, помислих си. Никой не би разбрал. Бях си спомнила Бен. И себе си като млада. Колко ни е хубаво заедно. Сама усетих, че сме се обичали. Вече няма да се осланям само на неговите думи. Това е важно. Аманда дори не е в състояние да проумее значимостта на този факт.
Вълнението продължаваше да бушува в мен по целия път към къщи. Направо кипях от нервна енергия. Гледах света навън — този странен, загадъчен, непознат свят и не виждах заплаха, а надежда. Доктор Наш изрази мнение, че трябва да ми направят скенер и почти без да се замислям, аз се съгласих. Даде ми и телефон, останал от някогашна негова приятелка. „Никой не го използва. Можеш да ми се обаждаш по всяко време. Щом ти хрумне, че е нещо важно, звъниш. Гледай да ти е подръка. По него ще ти се обадя да ти напомня за дневника.“ Откакто ме остави, са минали часове и сега си давам сметка, че ми го е дал, за да ми се обажда тайно от Бен. Каква бе моята реакция? Бях взела телефона, без да задавам въпроси.
Не съм изгубила увереност, че си спомних Бен. И любовта си към него. Очаквам скоро да се прибере. Може би по-късно ще му се реванширам за дългото пренебрежение. Чувствам се изпълнена с енергия. Свят ми се вие от възможностите, които се откриват.
Вторник, 13 ноември
Следобед е. Скоро Бен ще се прибере след поредния работен ден. Дневникът е разтворен пред мен. Един мъж — доктор Наш — ми се обади на обяд и ми каза къде да го потърся. Седях в дневната, когато звънна, и отначало не повярвах, че ме познава. „Погледни в кутията от обувки в гардероба — бе настоял той. — Там ще намериш една тетрадка.“ Не повярвах, но той остана на линия, докато проверя, и излезе прав. Дневникът ми беше там — в синя кутия с надпис „Шол“ върху кривия капак, — увит в тънка хартия. Вдигнах го внимателно, като изящно украшение, после набързо се сбогувах с доктор Наш, коленичих пред отворения гардероб и го прочетох. Дума по дума.
Притеснявах се, макар че не знаех причината. Дневникът приличаше на нещо забранено и опасно, макар че може би обяснението се съдържаше в старанието, с което го бях скрила. През няколко минути вдигах поглед да проверя колко е часът, дори стреснато го затворих и го увих в хартията, когато някаква кола спря пред къщата. Сега вече съм спокойна, пиша пред еркерния прозорец в спалнята. Мястото ми се струва познато, сякаш често съм сядала тук. Виждам улицата долу — в едната посока се нижат високи дървета, през които можеш да зърнеш парка, в другата — редица от къщи, която опира в друга, широка улица с по-натоварено движение. В главата ми се оформя мисълта, че макар да съм предпочела да запазя в тайна от Бен своя дневник, нищо ужасно няма да ме сполети, ако той го намери. Той е моят съпруг. Мога да му се доверя.
Отново прочитам какво вълнение ме е обзело вчера на път към къщи. Установявам, че вече го няма. Сега изпитвам доволство. Духът ми е умиротворен. Рядко минават коли, още по-рядко хора — ето някакъв мъж, който си подсвирква, млада майка отвежда детето си в парка, след време го прибира. Забучава и по някой самолет, който снижава в посока към летището, така неподвижен, сякаш виси във въздуха.