През повечето време сцената пред очите ми е кротка и спокойна. В къщите отсреща няма никой, улицата е тиха, чува се само по някое излайване на нещастно куче. От сутрешната шумотевица — стакато от захлопващи се врати, пожелания за хубав ден и нежни думи за довиждане, заглушени от форсираните двигатели — няма и следа. Чувствам се едва ли не сама на света.
Започва да вали. Големи капки дъжд напръскват прозореца пред очите ми, за кратко се задържат и увлечени от следващите, бавно се стичат надолу. Притискам ръка до студеното стъкло.
Толкова плътна е преградата, която ме дели от останалия свят.
Прочитам как е описано посещението в къщата, в която съм живяла със съпруга си. Нима тези думи наистина са били написани едва вчера? Нямам усещането, че ми принадлежат. Прочитам и пасажа със спомена от онзи далечен ден. Как целувам съпруга си — в къщата, която сме купили заедно — и когато затварям очи, видението отново се появява. Отначало образите са неясни, размазани, но ето че ги пронизва светлина, тя откроява очертанията, контурите стават толкова резки, че придобиват сразяваща сила. Двамата буйно се разсъбличаме един друг. Бен не ме пуска, целувките му стават по-настойчиви, по-дълбоки. Спомням си, че нито ядохме от рибата, нито пихме от виното, просто правихме любов, а после останахме в леглото с преплетени крака, моята глава беше отпусната на гърдите му, неговата ръка галеше косата ми, семенната течност засъхваше на корема ми. Не си говорехме. Щастието ни обгръщаше като облак.
— Обичам те — каза той. Прошепна думите, сякаш ги казваше за пръв път, и макар навярно да ги бе изричал и преди, на мен ми прозвучаха като първо признание. Забранени и опасни думи.
Вдигнах поглед към наболата му брада, плътните устни и носа над тях.
— И аз те обичам — прошепнах нежно с устни върху гърдите му.
В отговор той притисна тялото ми към своето и ме засипа с леки целувки. По главата, по челото. Затворих очи и той целуна клепачите ми, все едно ги помилва. Чувствах се в безопасност, в свой истински дом. Все едно тук, в близостта на телата ни, бе единственото истински мое място. Единственото, за което бях мечтала. Мълчахме прегърнати, вкопчени един в друг, и дишахме в пълен синхрон. Имах чувството, че тъкмо мълчанието ще продължи този миг, ще го направи вечен и пак нямаше да е достатъчно.
Бен развали магията.
— Трябва да тръгвам — произнесе той с равен тон. Аз отворих очи и хванах ръката му. Беше топла. И мека. Поднесох я към устните си и я целунах.
— Толкова скоро? — попитах.
Той отново ме целуна.
— Става късно. Ще изпусна влака.
Тялото ми се хвърли напред. Раздялата изглеждаше немислима.
— Защо не останеш още малко? Ще вземеш следващия.
— Не мога, Крис — засмя се той. — Много добре знаеш.
Отново го целунах.
— Знам — казах. — Знам.
Влязох под душа, след като той излезе. Бавно, някак лениво насапунисах тялото си, възприемайки пръските вода върху кожата си като ново усещане. В спалнята си сложих парфюм, облякох нощницата и халата и слязох в трапезарията.
Беше тъмно. Запалих лампата. На масата имаше пишеща машина, във валяка беше пъхнат празен лист, а отстрани се издигаше цяла купчина изписани страници. Седнах пред машината и започнах да пиша. Втора глава.
И се спрях. Не можех да се сетя как да продължа. Въздъхнах, отпуснала пръсти върху клавишите. Усещах ги напълно естествени, хладни и гладки под върховете на пръстите ми. Затворих очи и отново започнах да пиша.
Всичките десет пръста затанцуваха по клавишите, съвсем привично, сякаш нямаше никаква вложена мисъл. Когато отворих очи, бях написала само едно изречение.
Лизи не знаеше какво е извършила, нито как може да поправи стореното.
Погледнах го. Не се помести. Стоеше си отпечатано на страницата.
Глупости, казах си. Ядосах се. Знаех си, че мога да измисля и нещо по-хубаво. Беше се случвало преди две години през лятото, когато думите се изливаха от мен, сипеха се по страницата като конфети. А сега? Нещо не беше наред. Езикът се бе превърнал в твърда материя, неподдаваща се на обработка.
Взех молив и зачеркнах изречението. Почувствах се малко по-добре, но сега отново не разполагах с нищо; нямаше откъде да започна.
Станах и запалих цигара от пакета, който Бен бе оставил на масата. Поех дима дълбоко в дробовете си, задържах го, издишах. В един момент ми се прииска цигарата да е пълна с трева, почудих се откъде ли бих могла да си намеря, за да преодолея следващата засечка. Налях си питие — чиста водка в чаша за уиски — и отпих глътка. Трябваше да произведе нужния ефект. Писателски блокаж, помислих си. Как тъй се наместих в тъпото клише?