Предишния път как го преодолях? Отидох до библиотеката, която заемаше цялата стена в трапезарията, и с цигарата, увиснала от устата ми, издърпах една книга от най-горния рафт. Тук някъде ще открия ключа, нали?
Оставих чашата и хванах книгата с две ръце. Докоснах я с върховете на пръстите си, сякаш бе от нежна материя, и ги прокарах по заглавието. „За ранобудните птици“ — Кристин Лукас. Отгърнах корицата и прелистих нататък.
Образът изчезна. Рязко отворих очи. Стаята, в която се намирах, изглеждаше скучна и сива, но дишането ми бе забързано, нетърпеливо. Наистина ли се бе случило? Нима бях написала роман? И дори е бил отпечатан? Изправих се; дневникът се плъзна и падна. Ако това бе вярно, значи съм имала място в този свят, свой живот, свои цели и амбиции, някои от които бях постигнала. Втурнах се надолу по стълбите.
Беше ли истина? Сутринта Бен нищо не ми бе споменал. Нито намек, че съм била писателка. Сутринта бях прочела за разходката ни до Парламент Хил. Тъкмо там той ми бе казал, че съм работила като секретарка, когато ме е сполетяла злополуката.
Застанах пред рафтовете с книги в дневната. Речници. Атлас. Справочник „Направи си сам“. Няколко романа — с твърди корици и ако се съди по вида им, неотваряни.
Никъде не виждам името си. Нищо, което да потвърди, че мой роман е бил публикуван. Рязко се завъртях на пета, сякаш полудявах. Тук трябва да е, мислех си. Просто няма начин. Но ето че ме осени друга мисъл. Може би видението ми не е било спомен, а фантазия. Може би при липсата на истинска история, в която да се вкопча и над която да размишлявам, съзнанието ми бе съчинило своя. Може би подсъзнателно бях решила, че съм станала писателка, защото е било моя отдавнашна мечта.
На бегом се върнах на горния етаж. Рафтовете в кабинета бяха пълни с папки и наръчници за компютърни програми; при претърсването сутринта не бях открила книги в нито една от двете спални. Постоях така, после зърнах компютъра — черната кутия не издаваше никакъв шум. Знаех какво се прави, но не и откъде съм го научила. Включих компютъра, въздушна струя изсвистя под бюрото, миг по-късно и екранът светна. Някаква мелодия прозвуча от припукващата колона отстрани до монитора, после се появи образ. Снимка, на която и двамата с Бен се усмихваме. Някъде по средата на лицата ни има празно правоъгълниче. Потребител пише над него; отдолу има друго правоъгълниче. Парола.
Във видението пишех по усет, пръстите ми намираха клавишите все едно по силата на интуицията. Поставих мигащия курсор в правоъгълничето „Потребител“ и задържах ръцете си над клавиатурата. Вярно ли бе? Имах ли представа от подредбата на клавишите? Отпуснах пръсти върху релефните букви. Те се задействаха автоматично, кутретата ми потърсиха определените им клавиши, останалите се наредиха по тях. Затворих очи и почти без да мисля, започнах да пиша, заслушана единствено в шума от дишането си и потропването на пластмасата. Когато свърших, погледнах какво се е получило в правоъгълничето. Очаквах да е някоя глупост, но онова, което видях, ме шокира.
Бързата кафява лисица прескача мързеливото куче.1
Вторачих се в екрана. Наистина можех да пиша, без да гледам. Може би видението не е било измислица, а спомен.
Може би наистина бях написала роман.
Втурнах се в спалнята. Как да разбирам всичко това? За момент ме връхлетя смазващото чувство, че полудявам. Романът изглеждаше колкото съществуващ, толкова и несъществуващ, едновременно реален и въображаем. Нищо не успявах да си спомня от него — нито сюжета, нито героите, нито дори причината да го озаглавя по този начин — и в същото време имах чувството, че е истински, сякаш пулсираше в мен като сърце.
А Бен защо не ми бе казал? Защо не държеше на видно място поне един екземпляр? Представих си го скрит някъде в къщата, увит в хартия, пъхнат в някоя кутия на тавана или в мазето. Защо?
Намерих обяснение. Бен ми беше казал, че съм работила като секретарка. Може би затова умеех да пиша: по тази единствена причина.
Напосоки извадих един телефон от чантата си. Пет пари не давах на кого звъня, докато не натиснах зелената слушалка. И двата апарата ми бяха абсолютно непознати.
— Доктор Наш? — почти извиках, когато човекът отсреща каза „ало“. — Кристин се обажда. — Мъжът понечи да изрече нещо, но аз го прекъснах. — Слушай. Някога писала ли съм?
1
На английски изречението съдържа всички букви от азбуката и се използва за проверка на прегледността на даден шрифт. — Б.пр.