— Моля? — Усетих недоумението му и за момент си помислих, че съм допуснала ужасна грешка. Запитах се дали изобщо знае коя съм, но ето че той продължи: — Кристин?
Повторих въпроса и добавих:
— Току-що си спомних нещо. Как съм писала по някакъв сюжет преди години, в началото на запознанството ми с Бен, струва ми се. Роман. Писала ли съм някога роман?
Той сякаш не разбираше какво го питам.
— Роман?
— Да! — казах припряно. — Спомних си как като малка съм искала да стана писателка. И се запитах дали изобщо някога съм написала нещо. Бен твърди, че съм работила като секретарка, но аз просто…
— Нима не ти е казал? — сепна се той. — Работила си върху втория си роман, когато си изгубила паметта си. Първият е бил издаден. Имал е успех. Е, не е станал бестселър, но определено е имал успех.
Думите се гонеха една друга. Роман. Успех. Издаден. Вярно е, споменът ми е бил истински. Не знаех какво да кажа. Нито какво да мисля.
Изключих телефона и се качих да запиша това в дневника.
Часовникът на нощното шкафче показва десет и половина. Бен сигурно скоро ще дойде, но аз продължавам да седя на ръба на леглото и да пиша. Говорих с него след вечеря. Цял следобед не можех да си намеря място, обикалях от стая в стая, разглеждах всяко нещо, сякаш го виждах за пръв път, и се питах какво го е накарало така старателно да премахне свидетелството за този скромен успех. Не разбирах логиката. Срам? Неудобство? Дали съм писала за него, за живота ни заедно? Или причината беше по-страшна? Нещо зловещо, което все още не виждах?
Щом наближи време да се прибере, бях твърдо решена да го попитам направо, а какво стана? Когато моментът настъпи, не събрах сили. Все едно щях да го обвиня в лъжа.
Подхванах темата с възможно най-безгрижен тон.
— Бен — казах аз, — с какво съм изкарвала пари? — Той вдигна очи от вестника. — Работила ли съм?
— Да — отвърна той. — Работеше като секретарка известно време. Започна скоро след сватбата.
Постарах се да поддържам равна интонация.
— Сериозно? Имам чувството, че съм искала да пиша.
Той подравни страниците и сгъна вестника в знак, че ме слуша внимателно.
— Чувството?
— Да. Определено смятам, че съм обичала книгите като малка. Имам смътен спомен, че съм искала да стана писателка.
Той протегна ръка през кухненската маса и хвана моята. В очите му имаше тъга. Разочарование. Колко жалко, сякаш казваха те. Лош късмет. Не ми се вярва да успееш в това състояние.
— Сигурен ли си? Спомням си сякаш…
— Кристин — прекъсна ме той, — моля те. Въобразяваш си…
До края на вечерта не казах нищо повече, заслушана в мислите, които отзвучаваха в главата ми. Защо би постъпил по този начин? Защо ще предпочете да се преструва, че никога не съм написала и една дума? Защо? Наблюдавах го как заспа на канапето, похърквайки тихо. Знаех, че съм написала роман. А защо не му казах? Толкова нищожно ли беше доверието ми към него? От онзи ден, когато бяхме лежали прегърнати, изричайки думи на обич, докато небето навън притъмняваше, как бяхме стигнали дотук?
После обаче започнах да си представям какво би се случило, ако наистина се натъкна на екземпляр от моя роман в някой кухненски шкаф или на висок рафт. Какъв друг отговор можех да очаквам, освен: Виж се докъде си изпаднала. Виж какво можеше да постигнеш, преди онази кола да те блъсне на заледения път и да ти отнеме всичко това, оставяйки те напълно безполезна.
Нещастна перспектива. Представих си как крещя и хлипам, изпадам в истерия — много по-силна, отколкото днес следобед, когато поне осъзнаването бе постепенно, отключено от отдавна бленуван спомен. Ефектът можеше да е опустошителен.
Нищо чудно, че Бен бе пожелал да скрие от мен. Сега си го представям как унищожава всички екземпляри, подпалва ги в барбекюто на задната веранда, преди да реши каква версия да ми предложи. Какъв би бил най-добрият начин да пренапише миналото ми, за да го направи поносимо? В какво да ми внуши да вярвам през годините, които ми остават?
С това вече е свършено обаче. В себе си знам истината. Никой не ми я е казал, сама си я спомних. Сега е записана черно на бяло в дневника — няма я в паметта ми, но все пак разполагам с траен отпечатък.
Разбирам, че онова, което пиша сега — моята втора книга, отбелязвам с гордост, — може би е опасно, но и необходимо. То не е измислица. И може да разкрие неща, които е по-добре да си останат неразнищени. Тайни, които не бива да излизат на светло.